Християнски Портал

*СЕДМИЧЕН БЮЛЕТИН*

Абонирайте се за седмичния ни бюлетин, за да получавате 5-те най-посещавани страници в български християнски портал (християни.ком) през изминалата седмица.
Желаещите да помогнат нека последват тази връзка: КЛИК
За информация по фактурирането или въпроси, моля, пишете ни на еmail: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
 

ОТ ПОЛТЪРГАЙСТИ - ДО ХРИСТОС

СПОДЕЛИ СВОЕ ПРЕЖИВЯВАНЕ ОТ ТУК

Дарение за развитие и популяризиране на евангелието в интернет: КЛИК

Свидетелството достига до вас с любезното съдействие на Веселин Кисьов,

Оригинален източник: От полтъргайсти до Христос

Facebook страница: От полтъргайсти до Христос

 

 

{xtypo_quote}Това е истинската история на нашето семейство за прехода ни от атеизъм към християнство, преминал през живот с полтъргайсти (духове). Няма ни най-малки елементи на фантазия или изопачаване.{/xtypo_quote}


Обстановката, в която ни сполетя събитието.


Годината беше 1990, а аз – деветгодишен, ученик в трети клас. По това време българските медии бяха обзети от сензацията за така наречените екстрасенси (хора, притежаващи ,,биотокове”, чрез които можеха да диагностицират и лекуват всякакви болести само с допир или дори от разстояние). Твърде често те бяха подпомагани от нечуваните доскоро полтъргайсти – извънземни същества, чиято субстанция е дух. Последните най-често общуваха с хората чрез почукване, скърцане по предмети и други подобни методи, като по този начин отговаряха на задавани им въпроси, примерно  с ,,да” – за едно почукване и с ,,не” – за две.
Мълвата за новопоявилите се същества се разпространяваше толкова силно, че вече за тях се говореше дори в документални филми, новинарски емисии, детски предавания и много други. За пръв път в България официално беше установено ,,явлението” полтъргайст през 1989 г. при едно момиче на юношеска възраст от гр. Пловдив. Неизвестното дотогава “извънземно същество” се казваше Кики. При появата си то първо се бе вселило в момичето и то е почувствало сериозни болки, но после  усетило облекчение ,,като след баня”. По-късно детето и Кики са осъществили контакт главно чрез почуквания, а впоследствие научихме, че “извънземното” е започнало и да разхвърля предмети из дома й. Медиите направиха обширни репортажи, предаваха дори и на живо техни разговори .

{xtypo_warning}Нашият пръв контакт със свръхестественото{/xtypo_warning}

 

Точно по това време се преместихме да живеем в едно село на около 20 км от Пловдив и поне в този район новите същества бяха толкова известни и интересни, че там приблизително на всеки втори човек му се беше появило желанието да разговаря с такова ,,извънземно”, на всеки двадесети му беше казано от някой си екстрасенс, че притежава силни биотокове (природни сили, чрез които свръхестествено лекува)  и на всеки сто човека, имаше по един, който твърдеше, че е екстрасенс. Изведнъж с изненада нашето семейство установи, че не кой да е, а баба ми по бащина линия също е станала екстрасенс. При това, въпреки че живее не в Пловдив, а в Казанлък, тя също беше установила контакт с Кики и дори разказваше как веднъж му е сервирала спагети в чиния, при което изведнъж спагетите са изчезнали, без да са били използвани оставените прибори за хранене. На нас ни стана интересно и баба ми започна да ни прави ,,сеанси” – движения с ръцете около телата ни, на близко разстояние, но без допир. Целта на сеансите беше диагностициране и лекуване на болести. Тя ни уверяваше, че при такъв един сеанс може да се разпознае дали човек има биотокове: Когато сложи ръцете си отстрани на главата му и той почувства топлина отляво – значи има, а ако топлината е отдясно – няма биотокове. Така баба ми  установи, че от нашето семейство само сестра ми притежава биотокове, но същото се отнасяше и за някои други близки роднини от женски пол.

Баба ми дори посещаваше  клуб на екстрасенсите в Казанлък. В него са се събирали подобни на нея “специалисти” почти 2-3 години, но по-късно разбрахме, че това средище  се разпаднало.

Всъщност, след този период и до днес, почти не се чува за екстрасенси, както и баба ми от тогава не се занимава с това, без да има ясна причина. Между другото, по мое скромно наблюдение, екстрасенсите и хората, с които се свързваха полтъргайсти, бяха като че ли над деветдесет процента жени.

Не след дълго време, сестра  ми беше за около месец на гости у същата баба и й бяха разказвани доста подробности за екстрасенските методи на лечение, като дори баба ми я учеше как се правят такива сеанси.

Тогава сестра ми беше едва на 13 години и това силно я развълнува.   Един ден, когато тя си е била вкъщи – на село и си е пишела някакво домашно упражнение, зададено й от училището, ръката й противоестествено започнала да изписва думи. С нея беше осъществил контакт един полтъргайст, който освен, че имаше име, различно от имената, споменавани от медиите – Елмие, накратко Еми – си имаше и възраст, която ,,случайно” съвпадаше с тази на сестра ми. Не бяхме чували за такъв начин на комуникация с полтъргайсти. В началото сестра ми не желаеше да сподели това с родителите ми, понеже смяташе, че няма да й повярват. След няколко дни обаче тя разказа на мене всичко  и в продължение на три-четири седмици знаехме за това само двамата, като не пропускахме възможностите да си говорим с новия ,,приятел” чрез ръката й. Съветвахме се с него за всичко, но най-вече за дребни неща, с които и сами можем да се справим.

Един ден, през ноември 1990 г.,  баба ни от Казанлък дойде за няколко дни на гости и сестра ми реши да й разкаже за случилото се, но това беше удобен момент да убеди и родителите ни в нейно присъствие. В началото родителите ни не обърнаха особено внимание, ала сестра ми упорито настояваше, че е установила контакт с полтъргайст. Родителите ни решиха все пак да проверят дали тя не си измисля всичко това и се убедиха, че не ги лъже. Учудването им беше безгранично. Убедиха се, че кака ми пишеше под контрола на външна сила, без предварително да  знае какво ще напише.  Започнаха да задават въпроси, за да разкрият тайната на това явление.


{xtypo_warning}Свръхестественото става наше ежедневие{/xtypo_warning}


Вече цялото семейство си говорехме с “извънземното”, то общуваше с всички ни. Тогава започнахме да оценяваме новата възможност и почти не пропускахме вечер, през която да се съберем около масата и да започнем семейно общуване с Елмие, която ни разказваше за множество слънчеви системи и планети, за каквито не бяхме чували. Еми се рисуваше с три очи (третото беше над другите две) и беше безполово същество, макар че имаше женско име и в нашето съзнание беше възприемано повече като момиче. Животът на тяхната планета, обаче, не се появявал чрез възпроизвеждане (раждане), а е бил свързан с нашия живот. Според разказаното, когато на Земята човек умре, той се преражда на тяхната планета в полтъргайст, но това не се случва с всички хора, а само с притежаващите по-особени таланти. Останалите хора се прераждали в други хора след смъртта си. От своя страна, когато полтъргайстите умирали, те пък се прераждали в хора, които ставали по-способни. След време научихме от Елмие, че такива са били сестра ми и майка ми. Особеното при майка ми беше, че както сестра ми, и тя започна да се свързва чрез писане с Еми (макар с по-бавно писане и малко по-нечетливо), също така и впоследствие за нея беше казано от “извънземния ни приятел”, че ще стане екстрасенс с енергия, доста по-различна от стандартните биотокове и много по-силна.

Еми предсказваше и някои маловажни неща и говореше чрез мисли на сестра ми, като я подтикваше към занимания. Скоро цялото семейство възприе гостенчето като нещо естествено и започна да се съобразява с присъствието му. Беше ни безкрайно интересно и любопитно как ще се развият нещата за напред.

Един ден Еми ни съобщи, че от нейната планета ще дойде у нас друг представител – повече от двестагодишния Ливик (накратко Вики). Така много семейства само чуваха случки за един или максимум за втори полтъргайст, а в нашия дом вече имаше  двама. После броят им се увеличи. Започнаха да идват и извънземни от други планети, които се свързваха с нас по същия начин – чрез ръката на сестра ми. Разбрахме, че Еми си има братче - Мики, което беше на моята възраст и си “говорих” с него от време на време. Много по-късно ни се представи и майка им – Еви. Мики и Еви се определяха като братче и майка на Еми, но не по начина, по който са роднинските връзки при хората. Какво беше точното обяснение, тогава не се вълнувах.

Някои от извънземните дори казваха, че са материални, но не желаеха да ни се явяват видимо. Всички те, когато се представяха, изписваха различни, неразбираеми за нас знаци, преди да преминат към текста на български. После, по наше желание, те се обрисуваха с химикала на сестра ми. През погледите ни минаха няколкостотин рисунки на извънземни. Имаше такива, които бяха по-малки от милиметър, други – еднокраки, многокраки, и какви ли не още. Най-често говорехме с Еми, но можехме да избираме с кого да разговаряме. Понякога те се ,,превключваха” от едно на друго и сами, но понеже всички пишеха с много различен почерк, можехме да ги разпознаваме дори преди да ни се представят. Имаше и доста особени – едно, например, пишеше винаги в стихотворна форма – с куплети, рими и благозвучие, при това със скоростта на обикновено писане на текст (което сестра ми никога не е можела да постига). Друго пък така изрисуваше всяка една буква, че тя изглеждаше като направена от многоъгълни кристалчета и целият текст изглеждаше доста  красиво, но се изписваше бавно. Последното заяви, че е от така наречената „Диамантена планета”, която била най-развитата.

Скоро след появата на втория полтъргайст, броят на извънземните, с които общувахме,  рязко се увеличи. Те ни наложиха една особена уговорка – никога и на никого да не споменаваме за тях, дори пред близки роднини или доверени приятели. В замяна те обещаха, че няма да разхвърлят нищо у дома ни, както се бе случило в къщата на момичето от Пловдив. Твърдяха, че причината за поразиите там била разгласяването пред медиите. Ние спазвахме уговорката си и действително нямаше разхвърляне на предмети или мебели около нас.

Въпреки, че пазехме тази чудна тайна, имаше случаи, когато други хора ставаха съпричастни на явленията, които преживявахме, без да разбират причините. За сестра ми в този период беше лесно да закрепя предмети по себе си, без да ги държи естествена сила. Веднъж показваше пред наши роднини как може да закрепи химикал на дланта си, когато тя е отвесна, и с движения на другата ръка от разстояние да го накара да се движи. В друг случай можеше да сметнат, че е някакъв трик, но точно в този момент всички, които бяхме в стаята – около 10 човека, можехме същото и се позабавляваме известно време. Това обяснихме като екстрасенски способности на сестра ми (биотокове), които при подобна употреба могат да се предават и на останалите. Екстрасенсите в този момент бяха толкова много в България, че нещата бяха възприети от роднините ни като съвсем обичайни.


{xtypo_warning}Мисията на извънземните в нашия дом{/xtypo_warning}


Странните същества ни казваха, че нашето семейство е избрано от тях и че ние сме първите, на които се доверяват за толкова велика мисия. Главното, за което са дошли, е било да помагат на семейството ни, но най-вече на сестра ми. Заявиха (и това била особена тайна!), че на Земята съществували четири деца - три момчета и едно момиче, на които още при раждането им е направен ,,център на мозъка”, чрез който извънземните могат да помагат на всяко от тях. Мисията на тези деца била с извънредно важно значение за цялото човечество – те щели да направят необикновени научно-технически открития, облекчаващи извънредно много живота и бита на хората. Назоваха имената на децата и държавите, в които живеят. Бяха три момчета и едно момиче – собствената ми сестра. За нашите родители първоначално беше трудно да повярват на всичко това, но постепенно приеха предзнаменованието като истинно.

Вдъхновен от цялата тази мотивация на сестра ми, сякаш гледайки да не остана по-назад, започнах и аз да се проявявам. Една вечер ми щукна идея и изведнъж започнах да пиша стихотворение. Родителите ми не очакваха, но то се оказа сполучливо, състоеше се от 14 куплета с по две строфи и се отнасяше за измислена случка: аз  съм в гората, нападат ме глигани и описвам как се отървавам. Скоро започнах да пиша и други стихотворения, както и приказки, които общо за около един – два месеца станаха тринадесет.

Извънземните обаче настояваха със сестра ми да започнем да учим ускорено в училище като частни ученици, като положим изпитите за два класа на година. Това беше с цел сестра ми да завърши средно образование за две години, след което семейството ни да замине за Англия, където в покрайнините на Лондон, в един изоставен замък, превърнат от извънземните в база, ще бъдат събрани четирите деца от различни краища на света (вече като юноши), за да изпълняват мисията си. Заявиха, че до края на тринадесетата си година сестра ми ще напише книга, която ще бъде предсказание за делото на четирите деца, а после ще напише още много книги. Междувременно, моята сестра започна да рисува някак изведнъж, много по-добре от преди и с всяка следваща рисунка се оформяше нов стил на графичното изображение. Дотогава с нея рисувахме често и рисуването й не  изпъкваше с нищо. Обаче от този момент тя започна да рисува големи картини с дребни и сложни елементи, които ръката й изобразяваше с изключителна лекота и удивително бързо. Извънземните я поощряваха с мисълта, че тази нейна дарба е изцяло от тях и в бъдеще й е определено да стане и художник.

До 15 август книгата наистина беше завършена, а четиринадесетият рожден ден на сестра ми предстоеше според календара в последните дни на ноември. Творбата, която се оказа в размер на 180 машинописни страници, беше вдъхновена от това, което извънземните предвиждаха. С други думи, в нея се описваше историята, която извънземните внушаваха на сестра ми, че ще представлява бъдещият й живот.

Романът се казваше „Замъкът на сините духове”. Става дума именно за  замъка, намиращ се в Лондон и в който трябваше моята сестра да се събере с другите трима младежи. Държа да отбележа, че след около две години след написване на книгата, аз лично видях в документален филм по телевизията, че такъв замък наистина съществува – в Източен Лондон. Изоставен е и за него се твърди, че там обитават духове на умрели. Експериментално бяха оставили за една нощ мъж и жена да преспят там и през нощта те са чували гласове и са виждали предмети да се местят из стаята.

Заглавието на книгата говореше за „сините духове”, понеже твърдяха, че естественият цвят на полтъргайстите е син. Книгата прочетоха родителите ми и някои близки приятели, а по-късно и режисьорката на някогашното предаване „Рожден ден” по БНТ, където сестра ми участваше с картините си. (Самата режисьорка в последствие ни увери, че ни вярва за това, което ни се е случило с полтъргайстите, дори и само защото е чела книгата.) Удивлението на всички е било основателно, защото са прелиствали интересен научнофантастичен роман.


{xtypo_warning}Обстановката става напрегната и изтощителна{/xtypo_warning}


От един момент нататък, постепенно настъпи нов етап в преживяванията ни  с извънземните. Обстановката вкъщи вече никак не беше розова, както я възприемахме по-рано. Освен, че сестра ми трябваше да учи като частна ученичка, да пише книги, да рисува, й се внушаваха още толкова много идеи за приятни и уж ,,много важни” занимания, че се налагаше да работи по цял ден и до късно през нощта, за да се справи с всичко. „Гостите” говореха и на мен, че ако спазвам всичко, което ми казват, ще стана вундеркинд. Мисълта напълно ми допадна. Намериха си и начин да ме мотивират непрекъснато. Съобщиха ми за наличието на един воден от тях списък на деца, които без да знаят, се съревновават по способности чрез творчеството си, а ,,нашите’’ полтъргайсти оценяваха с определен брой точки свършеното за всеки ден, както и с отнемане на точки при бездействие. И така, по брой точки всяка година класирали най-способните деца, като наградата за най-добрите между тях била изключително голяма помощ от най-развитите извънземни – от Диамантената планета, и помощта варирала според броя на точките. Конкурсът се провеждал от няколко години и другите деца, които заедно със сестра ми щяха да сътворяват разни велики неща, са победители от предните години. Когато разбрах за този ,,конкурс”, аз бях на около 5000-но място зад първия участник, а понеже сестра ми вече пишеше книгата, беше доста по-напред, но не помня точно на кое място. Това ме накара да се активирам и започнах да пиша стихотворения и приказки с много по-голямо усилие, но все пак имах и много за учене. “Гостите ни” отчитаха с точки ежедневно колко урока съм научил, на колко точки се равнява стихотворението ми, което съм написал през деня и т.н. На всичкото отгоре ми казаха, че си имам един голям мой съперник – с две години по-малко момче от гр. Русе, на име Влади, който – каквото и да правех, все се оказваше, че е сторил  повече от мен. В някои случаи успявах да го задмина по точки, но той скоро пак ме изпреварваше с това, което е сътворил. Борех се до последно изтощение с този Влади. Сестра ми в крайна сметка не можа да вземе седми и осми клас за една година, защото и другите й, поставени от извънземните ангажименти, бяха твърде много (най-вече книгата трябваше да бъде завършена в срок); но аз се справих и изведнъж скочих на 16-то място от сто и някое си. Тогава вече трябваше да се отдам на писането и пишех средно по две стихотворения или приказки на ден. За кратко време написах петдесетина такива, които ставаха все по-добри, а аз по-мотивиран, но до един момент.

Извънземните ни създадоха специални дневни режими, според които трябваше да спим не повече от 6 часа в денонощие и дори ни убеждаваха, че това е най-здравословно за човека. Твърдяха и, че има научно обяснение – при повече от 6 часа сън, мозъкът започвал да се плъзга по мозъчната кора и… Не помня точното обяснение, но така човек после се освежавал по-трудно, понеже му отнемало време, докато мозъкът заеме естественото си състояние. (Сега, вече пораснал, ми е чудно как се хванахме на подобно обяснение, но при тогавашната ситуация просто вярвахме на всичко, което ни кажеха).

Според зададения ни режим, трябваше и да учим непрекъснато с почивки от по 5 или 10 минути и една голяма от един час, като почивни дни не съществуваха за нас. Под невидимото командване станахме и вегетарианци, а имахме и нещо подобно на препоръчано меню за деня, според което, поне за мен храната освен всичко останало, не беше напълно достатъчна като порция.

Когато най-после разбрах, че в онзи конкурс класирането за годината е приключило и аз съм станал девети (Влади, естествено преди мен – осми), а сестра ми беше завзела с голяма борба първото място, в този момент психиката ми поддаде и вече спрях да се вълнувам от всякакви съревнования и си дадох голяма почивка за неопределено време.

Извънземните остро ме критикуваха и аз се чувствах виновен, освен че бях и смазан от умората на предишното ми творческо препускане. Сега точно трябваше да се стегна, понеже за сестра ми съревнованието беше вече приключило и тя щеше да получи наградата си. А аз трябваше да се боря за първото място на следващото класиране, но вече явно и не можех.


{xtypo_warning}Светогледа, който ни представиха{/xtypo_warning}


Отгледани като пълни атеисти, поне аз и сестра ми имахме слаба престава от каквито и да са религии. Баща ми е завършил психология и е преподавал философия, а предвид начетеността и на майка ми, трябва да са били сравнително запознати с възгледите поне на християнството за вселената. Но при мен и сестра ми не беше така. Вярвахме на всичко, което ни казваха извънземните, а преди това бяхме чували само за еволюционното развитие на живота на земята.

Зная, че веднъж извънземните са обяснявали как точно се е зародил животът на земята, но този „урок” съм го пропуснал поради отсъствие. В общи линии, житейският кръговрат на земята бил свързан с две други планети – Соларис и Кенис. Щом човек умре, съществували две възможности – ако е имал големи постижения като човек, след смъртта си се раждал на Соларис. Ако е нямал – се прераждал. Щом починел полтъргайст на Соларис, се раждал като човек на земята, който задължително трябвало да притежава по-изявени способности, а понякога (или често) – свръхестествени. Същото се случвало и с животните, но за тях планетата е Кенис. Ние имахме контакт с полтъргайсти и от тази планета.

Според необикновените ни гости, Бог не съществува! Те твърдяха, че най-развитата форма на живот е тази на  извънземните от диамантената планета. Както едни държави са по-развити от други в различни отношения, така и жителите на Диамантената планета са били по-развити от населяващите другите планети. Бях пропуснал и неформалния „урок” за това кой е бил Христос, но понеже разговорите бяха “черно на бяло” върху  тетрадки, които пазихме, веднъж започнах да пиша някаква приказка или стихотворение и в тетрадката случайно прочетох поне отговорите за това кой е бил Исус Христос. Едни от извънземните се наричаха метаморфи. Тяхната отличителна способност беше да заемат всякаква форма и да могат да изглеждат като всякакво същество – човешко, животинско и т. н. Според теорията им, веднъж един метаморф  се преобразил като старец (и явно е вършел чудеса или необичайни дела) и са го хванали и убили. Изумително е колко зле сме познавали историята за Исус Христос, но предвид нашите познания, историята изглеждаше правдоподобна.


{xtypo_warning}Разочарованието – разкриване на другото лице на нашите ,,помощници”{/xtypo_warning}


Спомням си, докато все още учех за изпита, с който щях да приключа и четвърти клас, трябваше да научавам много уроци на ден. Веднъж, явно поради преумората, един урок ми се оказа проблемен и аз се разплаках, при това плачех в продължение на няколко часа. Извънземните започнаха да ме утешават с това каква неописуема помощ ме чака от тяхна страна за в бъдеще, но в този момент аз се изумих, макар да не показах това. Казваха ни, че те могат да четат мислите ни и аз бях сигурен, че знаят и защо плача, но разбрах според утехите им, че смятат, че плача понеже според тях сестра ми постига повече и я чака по-добро бъдеще. А аз като обикновено деветгодишно дете плачех просто затова, че положих много усилия, а не можах да си науча урока. Не, че и това, за което те ми говореха не ми беше проблем, особено в този момент, но си спомням, че техните думи никак не ме утешаваха. Осъзнах, че те явно не са толкова могъщи, че да разбират мислите и чувствата ми. Не бяха толкова могъщи, че да могат да ме утешат в мъката ми. Последваха обаче и още доста наши разочарования от тях, много по-значителни.



{xtypo_warning}Живот в психоза и неосъзнат терор{/xtypo_warning}


Моето изтощение достигна до краен предел и  почнах да отказвам   извършването на нещата, заръчани ми от извънземните. Ако до един момент усещахме сякаш само добро от извънземните, постепенно нещата започнаха да се променят. Докато „гостите” ни заявяваха единствено положителни намерения и действия, постепенно започнахме да усещаме и обратното, но без да ги обвиняваме.

Всички вкъщи станахме нервни и често си повишавахме тон или дори крещяхме един на друг, без видима причина.

Веднъж сестра ми беше със силно главоболие през целия ден. Това не бе нещо ненормално, но обяснението на основния полтъргайст, с когото говорихме - Еми, беше, че майка ми е взела енергия от сестра ми и я е прехвърлила на кучето ни – Роко, което живееше на двора. Между другото и за него, и за едната от двете ни котки, преди това Еми ни уверяваше, че са били полтъргайсти. За това действие с прехвърляне на енергия даже  назова специален термин – „да чепенечиш” - означаващ „да вземеш енергията от един и да я дадеш на друг”.

Това главоболие на сестра ми отново се появи, но за по-продължителен период – една или две седмици. Този път обаче никой не е „чепенечил”, а причината била друга – извънземните създавали в мозъка на сестра ми нещо, което щяло да й увеличи способностите й или по-скоро като че ли трябваше да улесни възможностите да комуникират чрез нея.

В началото целият контакт с извънземните беше с писане. Основно чрез сестра ми, понякога и чрез майка ми (особено в тези дни, когато сестра ми боледуваше). Случваше се с почукване или скърцане по някой мебел или стена, но по-рядко, понеже трябваше да отговарят само с „да” и „не”. Впоследствие, обаче, сестра ми започна да вижда видения и да чува гласове. Основно все още говорихме с онези странни пришълци чрез писане, но и тези неща бяха средство за комуникация. Също майка ми и баща ми на моменти виждаха видения и чуваха гласове. Веднъж се свърза с нас едно извънземно, което изцяло говореше чрез гласа на сестра ми. Когато ни се представи, няколко минути говореше чрез гласа на сестра ми, но после се налагаше да й кажем какво е казала, понеже не помнеше нищо. Всичките тези нови начини на комуникация уж ни харесваха, но явно на моменти ни плашеха.

Веднъж майка ми си беше легнала вечерта на отворен прозорец до нея. Стаята й беше на втория етаж. Изведнъж до прозореца видяла нещо като спирала, в центъра на която имало голямо око, което я гледало. Това не беше ненормална форма за някое от многото видове извънземни, които се свързваха с нас, но майка ми доста се уплаши. На следващата нощ, без да е сънувала, видяла във видение как нейната майка, спяща по това време на долния етаж, разтревожено тичала по стълбите нагоре и я викала. Когато майка ми слязла да види какво става, баба ми спокойно си спяла. В последствие майка ми пожела да спи вече само  на включено осветление. Много скоро всички останали искахме същото. При нас вечерно време почти нямахме стая без запалена лампа. Дори не можехме да обясним от какво точно се страхуваме, но всички все повече се напрягахме и изнервяхме.

Една вечер майка ми споделила на баща ми, че й иде да се самоубие. Неочаквано за нея, той й отвърнал със същото желание. Единствено мисълта, че имат две деца, за които трябва да се грижат, ги е възпирала, но не е известно колко време щяха да издържат.


{xtypo_sticky}В условията на тази обстановка се случи нещо незакономерно. Внезапно един от нас става християнин{/xtypo_sticky}


Една вечер баща ми се прибра от Пловдив. Изглеждаше нетипично за момента – весел, ведър, дори щастлив. Освен това, изказа абсурдно звучаща реплика:

{xtypo_quote} „Станах християнин”.{/xtypo_quote}

Аз като дете се впечатлих по-малко от изражението му, но сестра ми и майка ми бяха в недоумение именно от него. За мен, човек, живял през последните две години в нашия дом да каже, че е станал християнин, звучеше безумно.

Вярно е, че по необяснима за нас причина, преди два-три месеца си бяхме купили детска Библия и поне аз и сестра ми бяхме започнали да я четем. В момента, в който сестра ми я беше купила и ми я показа, отговорът й на моето неодобрение беше: „Аз си имам Бог – Еми”. Не разбирах защо все пак я е купила, но прочетох някаква част – все още от Стария Завет и за Исус Христос не бях чувал, наричах го Исус Кръстос (знаех само, че е бил разпънат на кръст и предполагах, че от там му е името - Кръстос). Дори четейки детската Библия, нищо не променяше нашата представа за вселената и за Бога, който знаехме, че не съществува. Знаехме, понеже извънземните бяха единствената свръхестествена реалност, която познавахме и щом те казваха така, приемахме го като неоспорим факт. Как изобщо смееше баща ми да си помисли друго!

В сутрешните часове на  същия ден, пътувайки с автобус, баща ми е чул разговор между момиче, което изглеждало на възрастта на сестра ми и момче от ромски произход. Особеното при разговора било, че момчето се обръща към момичето със „сестра”. Веднага го заподозрял в пошли намерения спрямо момичето, подлъгвайки го с тези обръщения. Бащинското в него силно го ядосало и решил да поговори с момичето. Ромчето скоро слязло от автобуса и баща ми споделил пред девойчето за негодуванията си от обръщението. Тя му обяснила, че всичко е наред – християни са, ходят в една църква и затова така се обръщат помежду си (това е типично обръщение в повечето евангелски църкви в България, особено в този период).

Момичето обяснило на баща ми къде се намира църквата и че в същия ден, надвечер, има богослужение. Самата църква се помещавала в киносалон, а в нея присъствали около шестстотин човека. По време на самото богослужение татко усетил, че му става много леко и приятно – чувство, което не е можел да си обясни, но явно му е показало, че на това място се намира висша сила, което не можел да пренебрегне, а не е имало опити на хора от събранието да влияят на емоциите му.

{xtypo_rounded4}Бележка на редактора: ОБЦ1 Емануил Пловдив, в първоначалното си състояние е била стар, порутен киносалон, който с Божията помощ и денонощната работа на евангелските вярващи християни през това време е сградата, която виждаме днес. За повече информация по въпроса гледайте филма на Благовест Д. Белев - "20 години на вяра"{/xtypo_rounded4}

Излизайки от богослужението, е решил да се свърже с познато семейство, за което е знаел, че са християни. Жената в семейството е близка приятелка с майка ми от гимназията. У тях в два дни от седмицата в този момент се е провеждала така наречената домашна църква, също от евангелски тип (по подобие на описаните църкви в Новия завет, които са били все домашни). Вълнувало го какво има в Библията относно случая в нашия дом и жената с охота му подарила съвсем нов екземпляр от тази книга.

Аз бях единствено изумен от случилото се, но не и заинтересован. Попитах баща си защо чете Библия, предвид информацията, която имахме за Бог и християнството. Той лаконично отвърна: „Като пораснеш ще разбереш”. Такъв отговор може  да задоволи друго дете, но аз се изживявах като вундеркинд. Просто разбрах, че не иска да ми обясни и не го питах повече.

След три или четири дни, учудени и заинтригувани от видимата положителна промяна в поведение и настроение у  моя баща, майка ми и сестра ми изненадващо за мен пожелаха да отидат на църква. На другия ден в същата църква предстоеше богослужение и родителите ми решиха да  идем четиримата, а след службата – да посетим  приятелското семейство.


{xtypo_sticky}Вярването в Бога започва да става синдром{/xtypo_sticky}


Ясно беше, че единствено баща ми си разбираше защо е станал християнин, но тези странности продължиха. При влизането си в църквата се оказахме подранили  и сестра ми се заприказва с младежи, които се бяха събрали отпред. Още не беше стъпила в църквата, а вече не само пред тях, а и на нас казваше, че вярва в Бога. Вече наистина не проумявах какво се случва. Една жена ме попита и мен дали вярвам в Бога, понеже реагирах срещу това, че всичките се наричат братя и сестри. Отговорих й: „Горе-долу”, но беше от неудобство – знаех отлично, че не вярвам. Богослужението не ме впечатли с нищо. Даже помолих майка ми да ми даде пари и отидох да поиграя на една електронна игра в близкото заведение. Но последва вечер в приятелското семейство. Беше предвидено да преспим у дома им  през нощта.

Майка ми много разпитваше приятелката си за Бога. Какво точно – нито помня, нито се вълнувах. Вече и без това ми се бяха насъбрали твърде много безумия за последните няколко дни, без някой да може да даде разумен отговор. По-страшното беше, че майка ми разказа на приятелката си за извънземните вкъщи. Ужасих се, че сме нарушили уговорката, която до този момент стриктно пазихме и че „гостите” ни ще са много недоволни. Вечерта легнахме да спим, но стаята, в която спяхме аз и сестра ми, се отделяше от хола само с подвижна завеса, а в хола двете жени продължаваха да приказват до много късно и чувах всяка дума. За пореден път се смаях – по някое си време майка ми каза нещо от рода на: „Щом е така, и аз вече вярвам в Бога”. Макар и недочул добре предишните фрази,  в съзнанието ми се утвърдиха два категорични извода: първият – аз бях вече единственият неполудял в семейството; и вторият – не исках вече да чуя и дума за Бога!


{xtypo_sticky}Сблъсъкът между Бог и извънземните у нас{/xtypo_sticky}


На следващия ден се върнах от дълга игра с деца от махалата в около 18:30 ч. Прибирайки се, сварих на вратата майка ми, сестра ми и баща ми, които казаха, че отиват на църква. Майка ми, разплакана от радост, ми заяви: „Да знаеш, че има Бог. Говорихме с извънземните и те потвърдиха. Сега отиваме на църква и после ще ти разкажем”. Това беше преломният момент и за мен. Тук вече логическите ми аргументи не бяха актуални. Не знаех какво се е случило, нито разбирах как така извънземните изведнъж казаха, че има Бог, щом преди разправяха друго. Всъщност, не разбирах почти нищо, освен едно – че вече и аз вярвам в Бог, макар и да не знаех нищо за него и да не бях си изяснил важни за мене въпроси. Вече и мен ме хвана синдромът – не разбирах нищо, освен, че вярвам, че има Бог и се чувствах твърде добре от това. Толкова добре, че в момента най-после не се вълнувах от купищата неясности, които иначе пораждаше мисълта, че би могъл Бог да съществува. Тази вечер не ме вълнуваха двете години преживявания с извънземни. Единствено се чувствах щастлив от това, че вече вярвам в Бога. Бръщолевех развълнувано разни неща по този въпрос пред баба си по майчина линия, а тя нито питаше, нито отговаряше – вероятно е била в по-голямо недоумение и от мен преди това, но не го изявяваше. Тя беше наблюдател на всичко, което ни се случваше вкъщи, макар и страничен.

{xtypo_sticky}Вечерта всички се прибраха вкъщи и най-после майка ми разказа какво се е случило.{/xtypo_sticky}

Докато са си говорели предната вечер с нейната приятелка, тя й е казала, че би могло това да са зли духове, за каквито пише в Библията и й е обяснила как да проверим това. Според нейните думи, ако са такива, те не биха потвърдили, че Исус Христос се е родил в кръв и плът. Основанията й бяха в един библейски стих: „По това познавайте Божия Дух: всеки дух, който изповяда, че Иисус Христос е дошъл в плът, е от Бога; а всеки дух, който не изповяда, че Иисус Христос е дошъл в плът, не е от Бога.” (Първо послание на Апостол Йоан 4:2-3)

Вечерта, когато аз бях на игра, майка ми извикала сестра ми в една от стаите, за да провери нещата. Въпреки, че не съм присъствал, видях тетрадката, чувал съм историята много пъти и е толкова силно запечатана в съзнанието ми, че сега, 20 години след случката, помня още добре и въпросите, и отговорите.

Разговорът е започнал с въпрос от майка ми: „Ние повярвахме в Бога. Какво мислите за това?” Последвало е нетипично толерантно отношение: „Вие сте свободни хора, може да вярвате в каквото си поискате”. След това майка ми е задала въпросът, който е трябвало да разнищи всичко: „Исус Христос от кръв и плът ли е?” В този момент, химикалът е паднал от ръката на сестра ми. Точно в момента я е нямало свръхестествената сила, която го държи и той просто е паднал. Сестра ми е казала: „Вече не могат да пишат”, но не е било точно така. Ръката й отново е хванала химикала и е започнала да отговаря: „Добре. Разкрихте истината. Има Бог. Той е Исус Христос и е от кръв и плът. Но има и Еми, Мики  и Еви. Ние бяхме тук, за да ви пазим от зли духове. Сега аз умирам.” Полтъргайстите се рисуваха като малко подобни на барбарони, но с ръце и крака, и с три очи). Тук, до думите „Сега аз умирам”, се изрисува набързо подобно лице с три очи, но имаше много зловещ вид. В този момент майка ми е задала следващия си въпрос, който я е вълнувал: „Кой написа книгата?” (Т.е. кой е внушил книгата, която сестра ми написа – зли духове ли?) Тук химикалът се е затруднявал да пише и се е изписало само: „Пречат”. След това: „Задай въпроса!”. Майка ми отново е задала въпроса за книгата, но химикалът е започнал да подчертава изписаните думи „кръв и плът”. Тогава майка ми е попитала отново дали Исус Христос е от кръв и плът и химикалът отново е паднал. Отново ръката е взела химикала, но за последно. На страницата се направила рязка отделителна черта с химикала и се изрисувал човешки образ, благ, а до него се изписали думите:

„Аз съм с вас, чеда мои!”

Този откъс сега майка ми коментира с думите:

„Аз се разплаках, а дъщеря ми не разбираше нищо от това, което се случва. Казах й само, че това е Исус, Той е с нас, а тя е вече свободна.

(По-късно разбрахме, че в Матей 28:20 Исус казва: “Аз съм с вас, през всичките дни до свършека на века.” ). Но че Той беше с нас в този момент, бях сигурна. Плаках с часове и се покайвах само за едно, за моето неверие, че Него го има!...”


В този момент майка ми, без да знае какво е трябвало да прави, е помолила Бог да й прости за неверието й. И шест болести на мига напуснаха тялото й – гастрит, колит, астигматизъм, монопареза на горната лява част на тялото, хроничен хепатит, хронично главоболие и алергии.

Майка ми веднага звъннала по телефона на приятелката си в Пловдив да й каже за случилото се. Оказало се, че точно в момента в домашната им църква имало молитвено събрание и дори в момента са се молили усърдно  именно за нашия дом.

Повече никой не пишеше с ръката на сестра ми, но битката за душите ни съвсем не беше приключила.


{xtypo_sticky}Последната битка за душите ни{/xtypo_sticky}


Като млади вярващи считахме, че веднъж осъзнали нещата и минали от другата страна, всичко е приключило, но злите сили не бяха готови да отстъпят лесно мястото си в нашия дом и в самите нас. Помня, че още на следващия ден сестра ми се боеше да хване химикал, за да не би някой зъл дух да започне да пише с него. Още чуваше гласове и мисли, които явно бяха от зли сили. С настъпването на нощта аз бях толкова уплашен, че не заспах до сутринта. Така преминаха първите три нощи. Решихме да си правим семейни богослужения вкъщи всяка вечер – точно както в домашната църква, където започнахме да ходим – с песни, четене на Библията, молитва… Участвахме всички вкъщи – аз, сестра ми, баща ми, майка ми и нейната майка. Най-изумителното обаче беше, че Бог също беше решил на този етап да ни води, като ни говори ясно. За известен кратък период, Самият той казваше на майка ми какво да четем от Библията – коя книга, коя глава, кой стих. Майка ми все още не познаваше Библията и нямаше как да знае дори за имената на книгите там, които са 66. Но пасажите, които четохме всяка вечер, отговаряха на въпросите, които си задавахме и наистина ни разясняваха неща за Бога, в когото повярвахме без да знаем много за него.

Поне три дни, обаче, аз не можех да заспя от страх и ужас. От жената в приятелското семейство майка ми разбра, че ние имаме власт в името на Исус Христос да заповядаме на злите духове да се махнат от нас. На третата или четвъртата вечер след повярването ни, по време на вечерното богослужение, което си правихме вкъщи, майка ми започна в молитва да нарежда:

„Заповядвам на всички зли сили да напуснат сърцето, ума, душата и тялото на съпруга

ми и да отидат там, където Бог им е отредил!”

Последва същото и за останалите, включително и за самата нея. Когато стигна до моето име, ние се молихме прави, а в този момент със сила се строполих на дивана. Усетих силно как нещо излезе от мен и даже казах: „Излезе!”. Най-после се почувствах наистина свободен. Какво е станало тогава и с другите четирима – не знам, но от този момент вече никога повече не се усети и най-малко присъствие на зла сила вкъщи.


След всичките тези събития бяхме сигурни, че за нас няма друг живот, освен като вярващи. Започнахме да ходим редовно на църква и да се стараем да служим на Бога както можем. В резултат на това, от много години баща ми е пастор и с майка ми се грижат за църква, а аз завърших висшето си образование по специалността „Богословие” и също от няколко години служа в църква.





За крайно скептичните:

Защо историята да не е измислена? - Кликнете ТуК

{xtypo_feed}За връзка с мен{/xtypo_feed}

"От полтъргайсти до Христос" - моята истинска история

Веселин Кисьов в hristiqni.com



Ако това свидетелство ви е благословило по някакъв начин, моля ви, отделете няколко минути, за да го споделите. Вашият фийдбек е много важен за нас и може да бъде насърчение за стотици други! Коментирайте тук, или ни изпращайте коментарите и свидетелствата си на посоченият email-адрес! Бог да ви благослови!

Е-мейл:  Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

Ако работата ни Ви харесва,
инвестирайте в развитието на hristiqni.com от Дарение

 


Скъпи читателю – ти в мир с Бога ли си? Ако не, можеш да поправиш случилото се. Знаеш ли какво те очаква след смъртта? Ти можеш да получиш уверението на Бог, че Раят ще бъде твоят дом през вечността, само ако пожелаеш. Исус или умря за твоите грехове, или не (НО ТОЙ ГО НАПРАВИ!!!). Готов ли си да застанеш пред Бога в Деня на Съда и да Му заявиш, че не си се нуждаел от пролятата кръв на Исуса Христа на Голгота, за да бъдат простени греховете ти и за да бъдат отношенията ти с Бога в изправност? Умоляваме те ... не прави тази фатална грешка!

За да познаеш Бога; за да бъдеш в мир с него; за да бъдат простени греховете ти; за да бъдеш сигурен, че Небето ще е твоят вечен дом; за да си уверен, че си в изправност с Него точно в този момент ... моля, кликни тук ( кликни тук ), за да осъзнаеш колко е важно, че трябва да се помириш с Бога. Безценний, помирението с Бога ще опредили къде ще прекараш вечността. Твоето решение да сключиш мир с Бога е най-важното решение, което трябва да вземеш в този живот!


Този материал е под лиценз - Creative Commons Признание-Некомерсиално-Споделяне на споделеното 2.5 България License.

Криейтив Комънс договор

"От полтъргайсти до Христос" - моята истинска история

СПОДЕЛИ СВОЕ ПРЕЖИВЯВАНЕ ОТ ТУК

Дарение за развитие и популяризиране на евангелието в интернет: КЛИК

Коментари   

 
+8 #1 anah_su_namun 10-03-2012 20:55
DERZAI,VESKO! NEKA 4REZ TEB BOG - ISUS HRISTOS DA PROSVETLI I O4ISTI UMOVETE NA ONEZI, KOITO VSE O6TE SE SAMNYAVAT. BOG DA BLAGOSLOVI TEB I CYALOTO TI SEMEISTVO! DERZAITE!
Цитиране
 

Добавете коментар

Защитен код
Обнови