Християнски Портал

*СЕДМИЧЕН БЮЛЕТИН*

Абонирайте се за седмичния ни бюлетин, за да получавате 5-те най-посещавани страници в български християнски портал (християни.ком) през изминалата седмица.
За желаещите да участват в развитието на християни.ком: КЛИК
За информация, фактури или въпроси, моля, пишете ни на еmail: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
 

ЧУДОТО НА МАРВИН

СПОДЕЛИ СВОЕ ПРЕЖИВЯВАНЕ ОТ ТУК

Дарение за развитие и популяризиране на евангелието в интернет: КЛИК

 

Свидетелството достига до вас с любезното съдействие на Precious Testimonies,

Оригинален източник: THE MIRACLE OF MARVIN

Превод и редакция: anah_su_namun

 

Марвин

ЧУДОТО НА МАРВИН

(The Marv Sherwood Story)

(Историята на Марв Шърууд)

As told by: Pat Sherwood

Разказана от: Пат Шърууд

 

Това, което ще прочете по-долу е забележителната история на един мъж, който имаше тумор в мозъка. При отстраняването на тумора, той заяви, че хирургът е зашил Исус вътре в главата му. Наистина, това е едно чудесно свидетелство!

Разказът беше записан на 4 март 1985 г. Още през 1983 г. Ние почувствахме, че Бог говори на сърцата ни да интервюираме Марв Шърууд и неговата съпруга. Обаче ... Бог каза: „Чакайте!”. Така че ние изчакахме подходящият момент.

На 4 април 1984 за голяма изненада на всички ни, Марв почина внезапно.. Около 9 месеца по-късно, Бог каза: „СЕГА идете и вземете интервюто.”

Очевидно, съпругата на Марв трябваше да ни разкаже всичко и тя го направи с голямо желание. Да – поплакваше се понякога, но слава на Бога, без помощта на Святият Дух, тя нямаше да може да сподели тази история. Може би най-голямото чудо ... едно чудо, което не може да бъде описано с думи, но само от опит, е как любовта и силата на Исус Христос могат да подкрепят една току-що овдовяла жена, през седмиците и месеците след смъртта на съпруга ѝ.

Съпругата на Марв не можеше да сподели и говори за това открито, тъй като когато решихме да направим интервюто с нея сърцето ѝ беше изключително ранимо и уязвимо. Но ние получихме нейното разрешение да го споделим с вас. Познайте къде отиде Пат през първата неделя след погребението на мъжа си? Тя седеше на първият ред в църквата, точно там където двамата с Марв обикновено сядаха. Ръцете ѝ бяха високо вдигнати и тя хвалеше Бога със същата радост и ентусиазъм както преди. Може би едно от най-големите проявления на Бог беше да видим как съпругата на Марв продължи да живее живота си и не позволи загубата на другаря ѝ да попречи на нейният вървеж с Господа и работата ѝ с Него. Нито веднъж през този труден момент от живота ѝ радостта на Господа не я напусна и ние се удивлявахме как Бог по толкова чуден начин откриваше Себе си чрез нея. Вярваме, че и други, които се намираха близо до нея също ще потвърдят този факт.

Защо обаче Бог изчака и ни накара да вземем интервюто и да го публикуваме чак след смъртта на Марв? Честно, мислим, че отговора на този въпрос няма да е лесен. Може би за всеки един от вас, които четете това свидетелство Бог има нещо специално, което иска да ви разкрие.

-- Norm Rasmussen, Director

-- Норм Размунзен, Директор

 


Марв Шърууд не вярваше, че има Бог. Той никога нямаше да повярва, освен ако не получеше доказателство. Тогава лекарите откриха тумора в мозъка му. Тумора излезе от главата му, чрез операцията, но някакси ... друг влезе в нея – Исус!

Марв беше един от тези корави мъжаги, същински апаш. Например, нека ви разкажа за времето когато той беше в Гранд Хевън, щата Мичигън. Марв бил с един своите приятели. Карал с висока скорост, перчейки се със своят мотор, вдигайки силен шум. Един полицай го забелязал и му направил знак да отбие от пътя. Марв обаче нямал никакво намерение да го направи, понеже не можел да си позволи да получи друг талон за глоба. Надул още повече мотора си и отпрашил.

Полицаите поставили белезници на Скипър – приятелят на Марв и щяли да го оставят така край пътя. После щяли да се върнат за него и да го приберат. Но Скипър запротестирал, така че те го набутали в патрулната кола и хукнали да гонят Марв.

Всичко това става в Холанд, Мичигън. Марв направил погрешен завой и се озовал в една еднопосочна улица. Полицията блокирала улицата, но той обърнал назад и после хванал друг централен път. По средата на пътя имало някаква постройка от тухли, така че полицейската кола, в която се намирал и Скипър спряла напречно точно до постройката. Между патрулката и стената имало съвсем малко разстояние, но достатъчно Марв да се промуши от там с мотора си. И Марв решил да опита.

Точно когато той се приближавал към полицейската кола, полицаят се опитал да извърти колата си, за да блокира изхода на Марв, притискайки го към стената. Обаче той се забавил със секунда, понеже не успял да включи задната предавка. И така Марв прелетял край него без драскотина.

Марв дал пълна газ и забръмчал по магистралата. След малко той изоставил главния и хванал по един чакълест път. Карал с 90 мили в час. Тогава полицаят от друга патрулна кола спрял и стрелял четири пъти по Марв. За щастие нито един куршум не го улучил.

Тогава Марв излязъл от черния път и подкарал мотора си в един канал за напояване. Обаче на места този канал бил пълен с кал и тиня, за това Марв трябвало да слиза от мотора си и да го издърпва от калта.

Най-накрая той успял да стигне до едно поле с царевица. За нещастие обаче главата му стърчала малко над царевицата и полицаят забелязал шлема му ту да се появява - ту да изчезва в хоризонта. Осем полицейски коли започнали да обкръжават района, за да го хванат.

В отчаянието си Марв запитал едно момче, което се оказало на близо, къде може да се скрие. Момчето го отпратило към едно поле, на което отглеждали краставички. Марв намерил полето, но никъде не видял място където можел да се скрие. Той се бил изморил много понеже му се налагало да издърпва неколкократно мотора си от калта и нямал сили да продължи нататък. Точно тогава го заловили и полицаите.

Един от полицаите се приближил до Марв и опрял пистолет в главата му. Моторът му все още лежал на една страна в калта и бръмчал силно. „Не пипай мотора!”, изкрещял полицаят. Марв не се подчинил на заповедта, рискувайки да бъде застрелян. Едната му ръка била опряна все още на тила му, но с другата се протегнал и изключил ревящият мотор, за да не изгори. След това го напъхали в полицейската кола и го изпратили в затвора.

В затвора в Гранд Хевън, Марв се сприятелил с някои от полицаите и те ми позволяваха да му нося какви ли не неща. Един от полицаите му казал: „По-добре кажи на жена си и на дъщеря си да дойдат и да се срещнат със съдията, и да се опитат да го умилостивят, иначе ще те осъдят. Кажи ѝ да се срещне с него преди делото да е влязло в съда.”

И така, срещнах се със съдията колкото се можеше по-скоро. Казах, че са задържали съпруга ми. Той ме запита какво беше направил мъжа ми, че да го хвърлят в затвора. Казах: „Ами той е карал мотора си, един полицай го спрял ...” Тогава съдията ме прекъсна и ме попита: „Съпругът ти да не е този за когото слушам по новините вече цяла сутрин?”

Аз отговорих: „Да, обаче господин съдия, той не е бил на себе си. Той е различен. Не знам точно какво се е случило, но не е можел да си позволи да го глобят отново и за това е постъпил така. Ако отиде в затвора, ние ще загубим дома си, а той работата си. Ще загубим всичко.” В същият следобед Марв се изправи пред съдията. Съдията осъди Марв на 90 дни. На Марв съответно носа му увисна. Но след присъдата съдията написа „условна”. Марв преглътна трудно и наведе глава. Съдията каза: „Знаеш ли ... семейството ти те обича много и ги е много грижа за теб. От сега нататък по-добре карай велосипед!” Глобиха съпругът ми 85 долара. Това бяха всички пари, които имахме. Те бяха приготвени, за да можем да платим вноската по къщата ни. Наистина нямахме други пари, защото Марв пропиваше всичко. Съдията му постави и едно условие. Марв трябваше да отиде при собственика на полето за краставички и да поправи случилото се по някакъв начин, защото цялата реколта беше опустошена.

Още на следващата вечер ние отидохме да се срещнем със собственика на полето. На вратата ни посрещна една едра жена с посивяла коса. Марв ѝ се представи като обясни, че той беше онзи, който опустоши полето ѝ с мотора си. Жената нададе един крясък, подскочи и възкликна: „Ти ли си този с мотора? Бил е сина ми, който те е насочил насам.” После извика сина си да дойде при нас и каза: „Знаеш ли ... ние нямаме много развлечения в този район; често не се случват такива неща насам. Беше вълнуващо да те гледа човек как го караше този мотор! Забрави за вредата, която причини!” И така, на кратко, това беше Марв. Корав и не се страхуваше от никого и нищо.

Марв и аз се срещнахме в началното училище. Бях на 8 годинки. Ходехме на училище заедно докато не навършихме 16. Тогава спряхме да посещаваме учебните занятия. Бях лудо влюбена в Марв. Обикновено чувствата ми не бяха споделяни. Но когато станахме гаджета връзката ни продължи 2 години и три месеца. На 18 сключихме брак. По това време Марв пиеше доста. Не беше чак такъв домошар. Аз работех в General Motors главно нощна смяна. А Марв работеше през деня. Приятелите на Марв винаги отиваха да пийнат след работа. Отначало той отхвърляще техните покани, но те продължаваха да го канят настойчиво да се присъедини към тях в някой бар. Като важна причина те му изтъкваха, че аз давам нощни смени. Защо тогава той трябвало да седи самичък в къщи?

Най-накрая Марв отстъпи и започна да излиза с тях все по-често. Тогава беше на 20. аз никога не знаех по кое време ще се прибере в къщи. Можеше да се прибере или веднага след работа или в полунощ, или чак в 2 сутринта. Той избухваше и за най-дребното нещо. Когато се върнеше в къщи, ако всичко не беше тип-топ Марв побесняваше. Ако вечерята не беше готова, той избухваше от ярост.

Марв също стана член и на една група рокери. Той беше такъв човек, който не позволяваше никой да му казва какво да прави. Той по-скоро би те цапардосал, ей така както те гледаше. Мотаеше се из съмнителните квартали на града и изобщо не го беше грижа, че нещо можеше да му се случи. Нямаше страх от нищо и никого.

Пиянството на Марв ставаше все по-тежко. Почти не мога да се сетя за такива моменти когато в ръката му нямаше чаша с алкохол. Дали шофираше, дали правеше нещо, той винаги пиеше. Целият живот на Марв започна да се върти около самият него. Нищо друго не го интересуваше, освен самият него. Той се движеше в компанията на други четири младежа. В последствие всички те се разведоха. Между другото те започнаха да завиждат на Марв, защото той единствен остана женен.

Интересно обаче ... поне веднъж годишно разговорите ни се завъртаха около Бог. Марв побързваше да каже, че Бог не съществува. По онова време аз си мислех, че духовно бях добре, защото знаех, че имаше Бог. Но това беше всичко, което знаех. Марв обаче упорито твърдеше: „Няма начин! Не може да бъде! Ако има Бог, аз искам да видя чудо! Това е единствения начин да повярвам, че има Бог!” Аз му отговарях: „Само с един замах на ръката си, Бог може да отнеме всичко, което притежаваме.” Но Марв продължаваше: „Дрън-дрън! Всичко, което имам го дължа на себе си! Никой не ми е помогнал! Аз сам постигнах всичко!”

Както споменах по-горе, ние обикновено си говорехме за Бог веднъж годишно. Един ден, както се хранехме в трапезарията и пак споменавахме Бог, Марв каза: „Всичко, което имам го дължа на себе си. Първо трябва да видя чудо, че да повярвам в Бога!” Няколко седмици по-късно, в една съботна сутрин Марв и аз решихме да излезем и закусваме извън къщи. Той беше в банята и си подсушаваше косата. Ние си подхвърляхме шеги и се смеехме, но изведнъж аз забелязах, че Марв изглежда малко странно. „Марв, престани да се занасяш!” Той не ми отговори, а лицето му просто изглеждаше ужасно. То се промени, а ръцете му се опнаха назад. Марв се строполи на пода. Изтичах до него. Той гледаше безизразно в една точка.

Обадих се на дъщеря ми и после извиках линейка. Марв не реагираше, но очите му бяха широко отворени. Когато видя лекарите от бърза помощ аз успях да прочета в погледа му страх. Лежа на пода около 20 минути преди да го качат в линейката и да го изпратят в болницата. След известно време започна да се посъвзема и лекарите започнаха да му правят изследвания. Сканираха мозъка му. Изписаха го от болницата, но няколко седмици по-късно го приеха обратно. Поставиха му диагноза – тумор в мозъка.

Марвин никога нямаше главоболие. Поне нищо сериозно. Тъй като беше много избухлив, той понякога така се ядосваше, че го заболяваше главата. Но от нищо друго не получаваше главоболие. И така ... преди да открият тумора, Марв нямаше никакви болки в главата или проблем със зрението. Докторът ни показа снимките и каза, че туморът е доста голям и че трябва веднага да се оперира. Реакцията на Марв беше следната: „Няма значение дали ще живея 10 минути, 10 седмици или 10 месеца, няма да ти позволя да ме срежеш от едното ми ухо до другото!”

„Ако не можеш да си позволиш операцията, не се тревожи, но туморът, трябва да бъде отстранен”, казаха докторите. Марв отсече: „Няма да разреша на никой от вас да ме докосне! Няма да ме срежeте!” Мисля, че докторите решиха да поизчакат малко, надявайки се той да си промени мнението. Марв обаче беше непреклонен.

Беше петък когато един нов неврохирург влезе при нас и каза смело: „Не знам за какво са всичките тези глупости, но този тумор трябва да се разкара!” Марв го погледна с насмешка, помисли за момент и отговори: „Щом казваш!” Просто ей така. За мен нямаше никаква логична причина той да промени мнението си. Никой не вярваше на ушите си какво каза Марв. Докторите му обясниха, че той може да издържи операцията без проблем или да остане сляп, или да вегетира – жив труп.

Прибрахме се от болницата в къщи и отново ей така, съвсем неочаквано, Марв каза: „Скъпа ... ще се помолиш ли с мен?” Не можех да повярвам на ушите си. „Какво?” „Ще се помолиш ли с мен?” Направихме го. Отидохме в нашата спалня, паднахме на колене и Марв се помоли Бог да насочва ръката на хирурга. А аз се молех тихо в себе си: „Господи, Ти трябва да действаш с него по различен начин. Той винаги е искал да види чудо, така че СЕГА е момента да му покажеш едно!” Никога преди това не се бях молила. Нищо повече не знаех за молитвата, освен това, което направихме.

Легнахме си и на следващата сутрин аз казах ан Марв: „Ъъъъ ... не разбирам как, но знам че ти ще бъдеш добре.” През ноща бях сънувала.. сън ли беше или видение ... че се намирах в една голяма стая. Влезе доктора, махна с ръка от ляво на дясно и каза: „Той е добре”.

Операцията трябваше да трае 9-10 часа. Приеха Марв в хирургическото отделение в 8:30. към 11:30 аз почувстван силна болка в сърцето си и си помислих: „О, не ... нещо се е случило с него!” В 11:55 докторът отвори вратата. Хвърлих бърз поглед към часовника. Четери часа по-рано. Погледнах обратно към доктора. Сигурна съм, че той забеляза колко много се притеснявах. Вкамених се от изненада! Докторът махна с ръка от ляво на дясно два пъти, точно както в съня ми. Каза: „Той е добре ... той е добре!” Прелетях през стаята и се хвърлих върху доктора почти пробивайки стената с него. Бях толкова щастлива! След като се поуспокоих той ни заведе в една стая и ни обясни всичко. Туморът бил с размери на малка топка за тенис. Попитах го: „Как може това нещо с такъв размер да е живяло в главата на Марв?” Той отговори: „Мозъкът го е приел докато тумора е растял. Не знаем дали е пораснал за 2 месеца, 2 години или 20 години. Това, което мога да кажа е, че мозъкът се е дръпнал назад, за да направи място на този чужд обект да расте там. Ще изпишем Марв след 6 дни. Знаете ли? Не се наложи да му преливаме кръв. Винаги се налага да правим това, но в случая на Марв не се наложи и 1 капчица да му прилеем.”

Когато Марв се прибра в къщи, той си отвори една бира. Доктора му каза, че може да пие. Но той отпи само 1 глътка и главата му се замая. Напи се. „Не може да бъде! Как е възможно?” Той се отврати толкова много от цялата ситуация, че изсипа остатъка от бирата в мивката. На следващият ден си отвори друга бира. Отпи една глътка и пак ... пиян. Марв не искаше да повярва какво се случваше. „НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ!”, възкликна той. „От една глътка и се напивам! Полудявам ли? ... Ами добре. Това е! Никога повече няма да пия!” И той удържа на думата си. Не ме питайте как Бог го направи. Това, което видях беше, че Бог направи така Марв да се напие само от една глътка и да се отврати от алкохола до такава степен, че никога повече да не го докосне.

Наистина не знам как стана ... Не зная как Бог започна да ни учи да вървим с Него. Това, което си спомням беше, че един ден Марв, ей така от никъде, каза жално със сълзи на очи: „Те зашиха Исус тук горе”, посочвайки мястото където по-рано се намираше тумора, „Никога няма да забравя какво направи за мене.” Когато Марв ми сподели това, аз му признах, че докато той беше в болницата и се възстановяваше, аз обещах нещо на Бог. Обещах му, че ако изцели Марв съвършено, следващата неделя ще отида на църква. Голяма сделка, няма що! Затова казах на съпруга си, че ако не отида да го видя следващата неделя да знае, че съм на църква. Марв обаче ме помоли да не отивам сама на службата, а да изчакам да го изпишат, за да може и той да дойде с мен. Отново не можех да повярвам на ушите си. През целият си живот Марв беше корав като камък. Той никога нямаше да стъпи на църква. Не и преди операцията.

Марв се възстанови за две седмици и после заедно отидохме на църква. Беше страхотно когато Бог започна да се движи в живота ни. От момента, в който каза, че са зашили Исус в главата му, Марв започна да жадува да научи повече за Господа. Започнахме редовно да посещаваме църква, научавайки всичко, което можехме. Веднъж в църквата имахме гост, един евангелист на име Гари Томпсън. След службата Гари обяви, че ако някой има нужда от молитва може да излезе напред и ще се молят за него.

Марв имаше някаква подутина на гърба си, така че излезе напред, за да се молят за него, Бог да го освободи и излекува от тази бучка.

Евангелистът започна да се моли и Марв моментално падна по гръб. Не знам колко време лежа на пода, но след известно време се изправи и отиде да разговаря с Гари. Той го попита дали би искал да приеме Кръщението на Святият Дух. Марв отговори: „Искам да получа всичко, което мога!” Евангелистът започна да се моли за него отново и БАМ – Марв се озова на пода за втори път! Той лежа около 45 минути.

Уплаших се за Марв и започнах да треперя. Какво ли му направиха? Излязох от залата , спуснах се по стълбището, слязох в тоалетната и започнах да плача. Бях толкова разстроена! Исках да знам какво правеха ония на моя скъп Марв! Най-сетне се върнах в залата. Марв се приближи и каза, че Божията сила слязла върху него през цялото време докато лежал на пода. Успокоих се! „Беше най-невероятното преживяване, което някога съм имал!”, каза той, а лицето му грееше. Без каквото и да е съмнение, мога да заявя, че той действително беше залят с голяма порция от Божия Святи Дух, защото от този момент нататък, Марв получи такава свобода да хвали и слави Бога, както никога преди.

Изминаха няколко месеца и една вечер забелязах, че лицето на Марв беше леко подуто от едната страна. Легнахме си и на следващата сутрин когато се събудихме окото му беше надуто като бейзболна топка. Заведох го на доктор, а сестра започна да отстъпва назад от страх когато го видя. Беше толкова грозен! „Ще умра ли?”, запита Марв. „Не, но това е най-ужасният случай на херпес зостер, който някога съм виждала”, отвърна тя.

Докторите го прегледаха и установиха, че нещо не беше наред с лимфните му жлези. Доктора ме дръпна на страна и каза, че положението на Марв е толкова лошо, че ще се наложи операция. Отговорих му, че Марв се беше заклел никога повече да не ляга под ножа, така че това не беше възможно.

Докторът му предписа лекарство, с което да маже възпаленото място. Аз не отидох на работа, а останах в къщи, за да почиствам смърдящите рани и да ги мажа с лекарството. Същата седмица във вторник, Марв си почиваше. След известно време слезе на приземния етаж и аз го чух да си говори: „Господи, служа Ти с всичко, което имам. Защо? Защо? Защо ми се случва всичко това? Ужасно е!” Беше готов да избухне в сълзи, викайки към Господа. Не си спомням подробно как стана, но Бог ни наведе към книгата на Йов в Старият Завет. Тогава разбрахме, че Сатана беше този, който измъчваше Марв, а не Бог.

Той реши да отиде на църква в сряда вечер, въпреки съветите на близките си да не ходи. Меко казано – лицето му изглеждаше ужасно, подуто и отекло. Обаче ние отидохме на църква. По време на хвалебствената служба, съпругата на пастора каза: „Нека да изпеем на Марв песента ПОБЕДА В ИСУС, а тези които се намират близо до него нека му положат ръце.” Чувствах присъствието на една сила, която никога преди това не бях чувствала в тази църква. Преди да осъзная какво става, цялото паство беше напуснало местата си и бяха излезли напред, за да се молят за Марв. После пастора се изправи и каза, че ще направи нещо, което никога преди не е бил правил. „Ще постъпим така, както Писанията ни казват. Ще те помажем с масло и всички стареи ще се молят и ще вярват, че Бог ще те изцели.”

След това пасторът добави: „Нека половината църква да казва: Исус – Исус – Исус, а другата половина: На Бог принадлежи цялата слава – На Бог принадлежи цялата слава.” Това беше едно от най-прекрасните неща в живота ми! След известно време, Марв слезе от амвона. Изглеждаше някак си отвлечен. Поверително, той ми прошепна: „Изцелен съм.” Погледнах деформираното лице на Марв и ми се повдигна. Приличаше на чудовище! Лицето му беше толкова подуто и инфектирано. Помислих си: „Изглежда твърде зле за здрав и изцелен човек.”

Неможех да скрия истинските си чувства, дори и да се опитвах.”Марв ... скъпи ...”, казах аз нежно и съчувствително. „Ти си ... ти си си същият. Не го ли осъзнаваш?” „Знам”, отсече той, но след това добави по-меко: „Но Бог ме срещна там при олтара. Изцелен съм!”

На следващият ден Марв имаше назначена среща с двама лекари. Докато пътувахме натам той беше в добро настроение и постоянно ми повтаряше: „Скъпа, за нищо не се тревожи. Имай вяра. Изцелен съм! Престани да се притесняваш; снощи Бог ме докосна!” Моя добра приятелка ни придружаваше. Тя влезе в лекарския кабинет с нас и прегледа започна. След щателен оглед, единият доктор се обърна към другия: „Не намирам нищо нередно, а ти?” „Аз също.” Марв подскочи като малко дете и възкликна: „Казах ли ти?! Казах ли ти, че Исус ме изцели снощи!”

След една седмица Марв се завърна на работа напълно изцелен – без отоци и без болки. Обикновено когато някой страда от толкова болезнен херпес зостер като този на Марв, минават месеци и месеци на болка и мъки. Но Бог направи така, че той се размина само с една седмица. Той и аз заобичахме Господа още повече след това чудесно благословение.

Както споменах по-горе, Марв започна да се променя по невероятен начин, докато приятелството му с Господа растеше и крепнеше. Спомням си веднъж как той държеше в скута си нашата петгодишна внучка. Дядо ѝ знаеше, че тя се учеше да чете и ѝ каза: „Ела тук миличка и седни у дядо. Сега дядо ще те научи за Исус.” Тя скочи в скута му, а той обърна на Матей 5 глава и започна да чете: „Блажени миротворците ... и така всичките Блаженства. Тя се радваше на вниманието му, а и за мен беше благословение да ги гледам така.

Минаха доста години. Един ден Марв ми каза: „Знаеш ли, Пат. Бог ме благослови с толкова много неща. Няма какво повече да ми даде – внуците ми познават Господа, а и Той ми подари съпруга, която също Го познава. Какво повече бих могъл да искам? И ако умра днес, аз за нищо на света не бих заменил стария си живот за нов. Наистина съм благословен!”

Две седмици по-късно, през онази сутрин, Марв и аз се събудихме както обикновено. Аз трябваше да изляза от къщи в 5:35, за да мога да стигна навреме на работа. И за да мога да се приготвя без да бързам, аз винаги ставах в 4:30. Марв ставаше заедно с мен, за да почетем заедно от Библията или да послушаме касети с Библията записана на тях. В 5:30 ние включвахме телевизора и гледахме една Християнска програма, която се казваше Клуб 700. по онова време излъчваха Християнска сапунена опера, в която участваше героиня от Индия. Когато говореше, тя казваше: „Тувай то.”, вместо „Това е то”. Марв и аз винаги си подмятахме този израз, шегувайки и закачайки се докато аз се приготвях за работа.

Марв приготвяше палтото, чантата и пакета с обяда ми и така ме изпращаше всяка сутрин на работа. Тази сутрин не беше по-различно. Само малко се притесняваше дали ще съм готова на време, за да хвана колата, с която всяка сутрин пътувах. Най-накрая се приготвих и изтичах през вратата. Марв стоеше на прага и до като слизах по стъпалата, той каза: „Познай какво дават по телевизията?” „Какво?”, спрях аз, за да дам отговор на въпроса му. „Тувай то дет гу давът”. И двамата избухнахме в смях. Изтичах до колата и преди да вляза в нея се обърнах към моят як мъжага и казах: „Обичам те”.

Не беше минало много време от как отидох на работа когато ми се обадиха по телефона. „Нещо се случи с Марв.” Казаха ми, че бил добре, да не се тревожа и че ще го заведат в болницата, за да го прегледат. Казаха ми, че мога да ида в болницата и да ги изчакам там. Когато линейката пристигна, аз вече бях там. Те го издърпаха от нея и това, което видях беше обувките му, подаващи се изпод чаршафа, с който го бяха покрили. Беше 8 сутринта. В 9:30 официално ми съобщиха, че ... той беше мъртъв. Първичната диагноза беше сърдечен удар.

После ме попитаха дали искам да му се направи аутопсия. Трябваше да платя за нея 600 долара. Погледнах дъщеря си, зет си и свекърва си: „Никога не съм се сблъсквала с подобна ситуация. Не знам какво да им отговоря или да направя.” Спомням си, че бях забила поглед в пода, умувайки и умувайки как да постъпя. Чувах хората около мен да говорят, но техните гласове бяха някак си далечни. Мислех си за Марв. Изведнъж си помислих: „Защо трябват да режат хубавото му тяло?” И веднага след това отговорих: „Не! Никаква аутопсия!” Казвайки това една светкавична мисъл мина през ума ми: „Защо казах тези думи? Уж оставих децата да решават какво да правят, а сега им заявявам какво съм решила самата аз.”

Господ ми позволи да узная защо. Беше следващата сутрин. Говорех с Бог. Казах му нещо от сорта: „Господи, толкова съм объркана. Просто искам всичко да е наред с Марв. От къде да знам кое е и кое не е добре за него? Ти винаги говореше с него толкова разбираемо. Когато казваше за нещо НЕ, той те чуваше толкова ясно. Или когато пък казваше ДА, Марв винаги чуваше гласа Ти и Твоето водителство. Обаче да, Господи ... Ти ме познаваш; аз никога не Те чувам ясно. Когато Марв беше наоколо, той винаги ми помагаше да взема правилните решения. Но него вече го няма и аз съм направо изгубена.”

Към 6:30 същата сутрин дъщеря ми Ким разговаряше със свекърва ми и започна да ѝ обяснява нещо: „Не, бабо. Марв не се е строполил на земята както те си мислеха. той разговарял с момичетата в магазина. Изведнъж спрял да им говори и те се обърнали да видят защо не им отговаря. Обаче той бил изчезнал. Точно по средата на разговора, той отишъл при Исус. Исус просто дошъл там и взел духа му.” Слушайки този разговор, Бог неочаквано ми проговори: „Ето защо ти казах НЕ.”

Четири години преди тази съдбоносна сутрин, Марв ми беше споменал, че ако случайно с него се случи с него, иска на погребението му да пеем песента: СЛАВАТА ПРИНАДЛЕЖИ НА ГОСПОДА. Той искаше всичко да бъде за Божия слава. Спомням си как му отговорих: „Ти и аз ще бъдем грабнати, ще участваме в грабването. Няма да има нужда да ни пеят песни или да се организират погребенията ни.” Да, обаче се наложи да има погребение и то беше чудесно. Брат Фил Маклейн, директор на Western Michigan Teen Challenge, успя да дойде на погребението и изпя песента, която Марв искаше.

Погребахме Марв. Скоро след това малката ми внучка дойде при мен и ми каза: „Бабо, искам да прочета това, което дядо ме научи от Библията.” Тя започна да чете Блаженствата от Матей 5 глава и изведнъж спря: „Бабо ... аз все още чувам гласа на дядо.” Успях някак си да преглътна сълзите, напиращи в очите ми и отговорих: „Миличка ... той наистина те научи на доста неща, нали?” „Да”, отговори тя спокойно. „Бабо, когато отидем на небето мислиш ли, че ще трябва да работим?” „Е, все ще трябва да вършим нещо.” , казах аз радвайки се, че сменихме темата на разговора. Тя отговори съвсем невинно: „Мисля, че ние ще хвалим и славим ... Исус.” „Мисля, че си права.”, казах аз, бършейки сълзите, които се опитвах да преглътна. „Бабо, нямам търпение да ида там. Не мога да чакам! То това няма да е работа! Ще бъде удоволствие!”

Връщайки се назад ... беше страхотно да наблюдаваш Марв и връзката му с Бога. Той беше много щастлив, че семейството му обичаше Бога. Понякога, така както си лежеше на леглото той издигаше ръце нагоре, хвалейки и благодарейки на Бога, че е позволил на семейството му да израства в Христа заедно. За мен, беше толкова ценен урок да видя как той комуникираше с Отец със сълзи, стичащи се по бузите му. Преди години никой не би видял Марв да пролива и сълзичка. Нищо не можеше да го накара да заплаче. Но вижте го сега, разговаряйки и славословейки Бога, хвалейки и величаейки своят Създател. Как чудно се промени съпруга ми, обръщайки гръб на нещата от света и се посвети на израстването си с Бога.

Веднъж си спомням, че Марв правеше нещо на двора. Беше разглобил косачката за трева и частите ѝ бяха разпиляни из цялата полянка. Марв не беше добър механик и не му прилягаше да се занимава с такива неща. След дълго суетени и неуспешни опити, той влезе в къщи и просто се спря по средата на стаята без да каже нищо. Изведнъж той започна да плаче с цяло гърло като малко бебе. Сълзи се стичаха като река по лицето му и аз го попитах: „Ама какво става? Да не би да се нарани нещо?”

През многото сълзи, хлипания и хълцания, той успя да избоботи: „Не! Просто ... ИСУС! ИСУС ... Това е!” След като се поуспокои малко той каза: „Ами Исус ... Той просто сглоби цялата косачка!” Аз учудено го запитах: „Искаш да кажеш, че косачката работи?!” „Не, не съм я пробвал още.” „Ох, ето ти пак вяра!”, въздъхнах аз. В този момент, той излезе на поляната, дръпна шнура, с който стартираше мотора и косачката ... заработи. Ето такъв беше Марв – той обичаше Господа и за най-дребните неща и просто не можеше да не Го величае.

Последните няколко години от съвместният ни живот бяха изключителни. Бог ни заведе в църква, в която имаше прекрасни хора. Марв просто не можеше да изрази благодарността си към Бог заради служението, което ни даде – консултации и напътствие на братя и сестри, а и също за хората, с които ни свърза. Марв ги обичаше много. Той получи едно ново сърце – нежно и грижливо. Мъжът ми разговаряваше с всички и посещаваше всички – беше като малко дете. Джобовете му винаги бяха пълни с лакомства за децата от църквата. Той винаги даваше по някой бонбон на децата, които не бяха весели.

Когато отидох за първи път на църква след погребението на мъжа ми, една жена се приближи към мен и ми сподели нещо. Когато казала на малката си дъщеря, че Г-н Шърууд е отишъл на Небето при Исус, тя казала: „Чудя се дали не е занесал и на Исус бонбони?” Два дни след смъртта на Марв, аз получих писмо от Калифорния. Беше от едно от момчетата-рокери, с които навремето съпруга ми караше мотор. Това момче, вече мъж, беше най-буйният и непоправим от всички, разбира се след Марв. Мъжът ми прекара доста време разговаряйки с него, като го напътстваше да оправи взаимоотношенията си и живота си с Господа. Той не му проповядваше, а само му казваше това, което имаше на сърце. В писмото си този човек ми пишеше:

„Живея в Калифорния от 21 години. Нито веднъж ти и съпругът ти не дойдохте да ме посетите – нито веднъж. Обаче знаеш ли какво ... няма нищо ... защото тази сутрин ... аз погледнах през прозореца на стаята си и ... видях Марв да танцува по повърхността на океана. После ми каза: „Скипър ... аз няма да остана. Получих работата, която винаги съм искал да върша и просто нямам търпение да се захвана с нея. Не искам да закъснявам!”

THE END ... and as Marv would want it: TO GOD BE THE GLORY!

КРАЙ ... или както Марв би казал: НА ГОСПОДА ПРИНАДЛЕЖИ ЦЯЛАТА СЛАВА!


Ако това свидетелство ви е благословило по някакъв начин, моля ви, отделете няколко минути, за да го споделите. Вашият фийдбек е много важен за нас и може да бъде насърчение за стотици други! Коментирайте тук, или ни изпращайте коментарите и свидетелствата си на посоченият email-адрес! Бог да ви благослови!

Е-мейл:  Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

Ако работата ни Ви харесва,
инвестирайте в развитието на hristiqni.com като кликнете Дарение

 


Скъпи читателю – ти в мир с Бога ли си? Ако не, можеш да поправиш случилото се. Знаеш ли какво те очаква след смъртта? Ти можеш да получиш уверението на Бог, че Раят ще бъде твоят дом през вечността, само ако пожелаеш. Исус или умря за твоите грехове, или не (НО ТОЙ ГО НАПРАВИ!!!). Готов ли си да застанеш пред Бога в Деня на Съда и да Му заявиш, че не си се нуждаел от пролятата кръв на Исуса Христа на Голгота, за да бъдат простени греховете ти и за да бъдат отношенията ти с Бога в изправност? Умоляваме те ... не прави тази фатална грешка!

За да познаеш Бога; за да бъдеш в мир с него; за да бъдат простени греховете ти; за да бъдеш сигурен, че Небето ще е твоят вечен дом; за да си уверен, че си в изправност с Него точно в този момент ... моля, кликни тук ( кликни тук ), за да осъзнаеш колко е важно, че трябва да се помириш с Бога. Безценний, помирението с Бога ще опредили къде ще прекараш вечността. Твоето решение да сключиш мир с Бога е най-важното решение, което трябва да вземеш в този живот!


Този материал е под лиценз - Creative Commons Признание-Некомерсиално-Споделяне на споделеното 2.5 България License.

Криейтив Комънс договор

СПОДЕЛИ СВОЕ ПРЕЖИВЯВАНЕ ОТ ТУК

Дарение за развитие и популяризиране на евангелието в интернет: КЛИК

Коментари   

 
0 #2 Administrator 22-12-2011 22:07
Цитит от anah_su_namun:
Господ, Който ни призова от тъмнината в Своята чудесна Светлина! Слава да бъде на Исуса!


Amin :-)
Цитиране
 
 
+2 #1 anah_su_namun 22-12-2011 16:55
Господ, Който ни призова от тъмнината в Своята чудесна Светлина! Слава да бъде на Исуса!
Цитиране
 

Добавете коментар

Защитен код
Обнови