Християнски Портал


Notice: Undefined property: stdClass::$id in /home/hristiqn/public_html/plugins/content/jautometa/jautometa.php on line 48

*СЕДМИЧЕН БЮЛЕТИН*

Абонирайте се за седмичния ни бюлетин, за да получавате 5-те най-посещавани страници в български християнски портал (християни.ком) през изминалата седмица.
Дарение за развитие и популяризиране на евангелието в интернет: КЛИК
 

 

 

Как можем да следваме Исус

СПОДЕЛИ СВОЕ ПРЕЖИВЯВАНЕ ОТ ТУК

Дарение за развитие и популяризиране на евангелието в интернет: КЛИК

(Препечатано от Африканска християнска преса)

Превод от английски: Стефка Стойчева за списание "благодат"

Ключов стих: "Ако някой ме обича, той ще пази словото ми." (Йоан, 14:23)

Предишният път ние разбрахме, защо трябва да следваме Исус, а сега идваме до въпроса: как можем да Го следваме?

 Когато Той беше в света и призова учениците си да Го следват, беше лесно, защото те можеха да Го виждат с очите си и да Го чуват с ушите си. Но как можем ние да Го следваме сега, когато Той е в Небето?

 

Когато Исус призова учениците си да Го следват, това не означаваше само да вървят след Него из селищата на Палестина, а означаваше нещо много повече - те трябваше да изпълняват заповедите му и да Му се покоряват напълно дори когато това им се виждаше много трудно и беше против тяхната воля. (Йоан, 15:10-14) Някои не пожелаха да Го следват, когато разбраха, че трябва да бъдат покорни. Исус им казваше какво ще им струва това и ние четем, че много от тях се върнаха и не ходеха вече с Него. (Йоан 6:66)

Веднъж един богат млад човек дойде при Исус и Го попита какво добро нещо да направи за да получи място в Божието царство. Той си мислеше, че Исус ще му каже как да купи място за себе си там. Но ако Исус беше му позволил да направи това, то той щеше да бъде много горд човек в Небесното царство. Щеше да казва, че е направил много добри неща, за да получи това място. Затова Исус му каза да отиде да продаде всичко, което има, да го раздаде на сиромасите и тогава да се върне при Него и да Го следва. (Матей, 14:16-22)

Младият човек беше изненадан. Той си мислеше, че може да получи място в Небесното царство, вършейки добри дела, но обичаше светските неща. Той обичаше своята ферма, хубавата си къща, говедата си, приятелите си и най-много от всичко обичаше своите пари, защото с тях можеше да си купи всичко, което поиска и не желаеше да се откаже от тези неща. Тях обичаше повече отколкото Исус, затова се отдалечи натъжен и отказа да се покори. Колко е тъжно да се отвърнеш от Исус, Който те обича толкова много. Младият човек си помисли, че заповедите на Исус са много тежки.

Може би никой от нас, които изучаваме този урок, не е богат колкото този човек, но и ние си задаваме почти същия въпрос. Дали обичаме толкова Исус, че да Му се покоряваме във всичко, или ще се отдалечим натъжени и ще продължим да вървим по старите си пътища. Можем ли да отхвърлим плановете, които сме правили занапред и да приемем Неговите планове за нас? Удоволствията, които сме обичали повече от Исус трябва да останат назад. Парите и богатствата ни трябва да бъдат предадени за управление на Него.

Но Исус сега е на Небето и ние имаме заповедите Му, написани в Библията. Като приемаме и се покоряваме на тези заповеди, ние Го следваме. Преди да напусне този свят, Той каза на учениците си, че ще изпрати Святия Дух за техен учител. (Йоан, 14:26) Каза им, че Святият дух ще донася заповедите Му в техните умове и ще им показва как да Му се покоряват. И наистина Святият Дух дойде при учениците Му на Петдесятница (Деяния, 2:4) и е тук и днес да ни учи как да следваме Исус.

Една от най-важните заповеди дадена от Исус се намира в Лука, 9:23. Там Той ни казва, че никой не може да Го следва ако не се отрече от себе си и не носи кръста си всеки ден.

Веднъж видяхме човек на велосипед по пътя, а на гърба му имаше голям дървен кръст. Той беше приел тази заповед буквално, но Исус съвсем не искаше да каже това. Според Него кръста означава да преминем от стария начин на живот в новия, който е в съгласие със заповедите Му. Да загърбим светските неща и да поемем по пътя на освещението. Това означава да носим кръста си. Той самия се отрече от себе си и изостави волята си. В Гетсиманската градина Той се молеше: "Не както аз искам, но както Ти искаш" (Матей, 26:39). Кръстът означава страдание и смърт. Разбира се ние не трябва да умираме разпънати на дървен кръст, но да можем да кажем като Исус: "Не както аз искам, но както Ти искаш, Отче." Това е отричането от себе си всъщност. Да можем да се откажем от неща, които искаме и обичаме и да изберем неща, които Исус обича. Всеки ден като правим този избор, ние Го молим да ни разкрие Своята воля. Това може да ни струва много понякога. Ние четем, че когато Исус се молеше, потта Му се превърна в кръв и големи капки падаха от лицето Му на земята. (Лука, 22:44) Така и ние ако не можем да носим кръста си, не можем да бъдем Негови последователи. (Лука, 14:33).

В следващите уроци ще научим повече за заповедите на Исус и ако Му се покоряваме ще бъдем Негови истински последователи.

 

 

Да прочетем заедно

Божият човек Костадин Томов

Тодор Димитров

(продължение)

 

Поисках да се отделя от баща си, да си създам отделно свое домашно огнище. Майка ми, която беше ангелска душа по характер, се примири с намерението ми. Баща ми обаче взе строго становище:

- Отдели се, Костадине, напусни ме в тежката ми работа, но да знаеш, нищо не ще ти дам! Иди, където искаш и там гладувай по чуждите къщи!

- Бог ще ми даде подслон и храна - отговорих аз.

Но един грях сторих аз тогава към своя добър родител, един тежък грях, за който дори и сега, когато прескочих осемдесетте години, си мисля притиснат от разкаяние. Но какво можех да сторя тогава, когато с моята другарка нямахме дори един хляб за вечеря, дори една счупена керемида за подслон? А баща ми, с когото дружно работих, беше богат. Същата година в хамбара си имаше стотици крини жито. И аз в отчаянието си, на излизане от бащиния си двор, влязох в хамбара и без позволение от баща си отгребах 15 крини жито. Този голям грях сторих аз. Дано Бог не ми го вмени в часа, когато ще трябва да давам ответ за целия си живот.

Нямахме с моята другарка подслон да се приберем - безпомощни кръгли бедняци. Но ето, Божията ръка се протегна към нас в този час. Дойдоха дядо и баба - родителите на жена ми.

- Синко Костадине, дъще, елате да живеете при нас. Сами сме, стари сме, без млад човек не можем вече. (Те бяха по на осемдесет години.)

Но аз имам баджанак - съпруг на голямата сестра на жена ми. Нали трябва да попитам най-напред него, мисля си. Защо да съм натрапник в чужд дом, накриво да ме гледат своите? Попитах го:

- Искаш ли да отидеш при старите да ги гледаш?

- Не, имам си къща, нямам намерение. Иди ти при тях, гледай ги, живей там. Ти си без стряха.

Тогава се съгласих да отида при старите. Заживях с хора кротки, мили и добри. А взеха да ми подрекват: 

- Костадине, синко, добър, кротък, търпелив, послушен си. Да ти припишем всичко, което имаме. При тебе ще умрем.

Отговорих аз на стареца:

- Не може то така, тате. Не бива, не е право. Ами баджанакът, ами това невръстно момиче? (Имаха те още една седемнадесетгодишна дъщеря.) Не, не съм съгласен. Ще се съберем, ще обсъдим, общо ще решим.

И един ден, след малък домашен съвет, разделихме всичко, по Бога. След ден-два отидохме със стария и баджанака в Станимъка, подписахме и узаконихме спогодбата. Всички останахме доволни един от друг. Така заживяхме с моята

другарка на новото място, между нови за мене, но любещи хора.

1905 година. Вече ни се народиха деца - три момичета. Животът ни охолен, имахме имот - 60 декара ниви, 15 декара лозя, двуетажна къща, покъщнина. Щастливи, много щастливи бяхме под благата Божия ръка. Децата поотраснаха и трябваше да помислим за образованието им. Не исках да им оставям в наследство нашата селска слепота. И взехме решение с моята другарка да се преселим в града, в Станимъка. Но я да попитам баща ми! Бащиния си съвет, макар да бях и аз баща, не пренебрегвах. Съвестно ми беше да не знае баща ми какво съм решил. Беше есента на 1909 година, събота вечерта. Хората се бяха прибрали по домовете си. Къщата се беше смълчала. Аз влязох - баща ми миеше последните чаши от тезгяха.

- Татко, решил съм да се изселя от това село. В Станимъка ще отида. Отраснаха децата, слепи не искам да ги оставя. Родител си ми, живот си ми дал на тази земя, почитам те, дойдох с поклон съвет от тебе да получа.

Баща ми беше умен, разсъдлив и спокоен човек. Остави си работата. Подпря се на тезгяха, затвори очи и мълча, мълча, стори ми се повече от час. Мълчах и аз, навел глава, като пред съдия. Ще ме нахока ли, ще ме разубеди ли, ще ме насърчи ли? Каквото изрече той, моят баща, това ще сторя, колкото и да не искам да бъде така. О, като че ли цяла година стоях там, очаквайки съдбоносните бащини думи! Най-после татко се помръдна, вдигна глава и впери в мен поглед. В очите му забелязах топлота и обич:

- Синко Костадине, не си намислил лошо. И на мене ми дотегна този кръчмарски селски занаят. Нали виждаш - от сутрин до петляно време вечер на крака. Бягай и на пияни хора угаждай. Някои пищови вадят. Ще се махна и аз. Но слушай, синко - ти в Станимъка. сестра ти в София, брат ти в казармата, аз също някъде. Ще се разпилеем, ще отслабнем, ще се стопим в това човешко море. Почакай, искам пак да сме заедно един до друг, да се крепим, да си помагаме. Днес е събота, утре неделя. В понеделник ще тръгна за София. Като се върна, ще ти кажа какво съм намислил. 

Каквото рече, баща ми го стори. В четвъртък се върна и веднага ме повика.

- Синко, аз купих къща в София, голяма е - за мене и тебе.

Веднага след нашия разговор татко взе от един търговец от Бачково 12 000 лева и ги изпрати телеграфически в София. Той имаше тогава дамазлък 300 кози, през лятото ставаха една-две хиляди. Търговецът ги взе. Аз също така имах 120 кози и 30 овце. Изгледах ги през зимата и пролетта ги продадох.

Лятото на 1910 година. Баща ми вдигна целия си кръчмарски инвентар и замина за София. Там пак стана кръчмар. Аз останах да прибера неговото и моето земеделие. Есента заминах и аз за София. Жената и децата останаха на село, докато намеря работа в града. Ха тук, ха там - работа трудно се намира. Отворих месарско дюкянче, но не ми провървя. След това на ул. "Гробарска" 9 (сегашна "Козлодуй") наех кръчма и гостилница. Там работих до 1911 година.

Балканската война... Макар и неслужил, без военна подготовка, взеха ме войник в 21 пехотен полк - Пловдив. Поехме за Чепеларе. На върха на планината стана голямо сражение с турците. Те отстъпиха и ние след тях с боеве стигнахме Скеча, Дедеагач, Узункюпрю, та чак до Булаир. Там до пролетта чакахме падането на Одрин, след което ни качиха на кораб и през Бяло море с нашия полк се намерихме на Петричка поляна. Там стана голямо сражение със сърбите. Дойде холера... Там пламна тя в нашата армия.

Страшни сцени! Върви до рамото ти другар, пребледнее, затрепери, посинее и се строполи мъртъв. Настана голям страх от зараза. Всеки се боеше от собствения си другар, всеки го подозираше, всеки го отбягваше, всеки се боеше от всички. Около падналия се образуваше празнина, разбягваха се като от експлодирал в средата им снаряд.

Но аз носех на гърдите си кръста Божий. На него уповавах и не се боях от куршуми и болест. Вървим и някой пресипнал глас вика: "Вода, водица, братя!" Кой ще му даде вода? Разбягват се всички от него. На хълбока ми пълна манерка. Откачам я и право към нещастника. "На, братко, пий, ще оздравееш!" - казвам. От същата вода пия и аз. Но Бог ме пази! Не се заразих от холерата аз, не позволи Той, Светият Небесен Баща, да проникне болестният микроб в тялото ми. Не са в истината онези, които мислят, че от причастната чаша може да се разнесат болести. Не виждат те стоящият до рамото на свещеника Божий пратеник, блестящият ангел, не виждат те изгарящите от огнения му поглед микроби.

Дойде краят на Балканската война. Който оживя, тръгна за дома. Нас ни отправиха за Пловдив и ни уволниха.

Тръгнах за дома. Месец юли беше. Тъжно нещо е да се завръщаш след война. Почернял бях от студове, от глад, от нечовешки мъки. Само душата си гледах да отнеса в Родината, костите си да не оставя в чужда земя.

Влязох в двора отпаднал, немощен. Поседях с последни сили на камъка пред къщи. Дрехите ми кални, скъсани, просяшки, изгнили. Излезе едно от децата и вика:

- Мамо, един човек седи на камъка вънка, просяк е!

На прага се показа жена ми.

- Костадине, Костадине, ти ли си братко, мъжо?! - хвърли се тя, запрегръща ме. - Баща ви, бре! Какво гледате? Елате му целувайте ръка. Скоро бягайте, викайте леля си, баба си.

Ей тъй се прибрах в дома си - като чужденец, като сбъркал пътя си скитник. Но какво заварих в къщи? Жена ми болна, децата невръстни, полугладни, нивите непожънати. Паднахме същия час на молитва цялото семейство. Плакахме и се молехме със силен глас. И Бог стори чудо - жена ми скоро оздравя и се привдигна. Подредихме стопанството, ожънахме нивите. Помагаха и малките, колкото им позволяваха слабите детски ръчици. Нямахме добитък, воловете реквизирани, овцете и козите също. Принудих се да взема един катър. А той се случи един зъл, рита, хапе, човек не може да се приближи до него. Моля се на Бога да ми помогне. За всичко, каквото ми се случваше, аз не се гневях. Обръщах се винаги с молитва към Бога. И всякога получавах помощта му. Така стана и сега. Край дома ми мина военен обоз. Харесаха злосторника ми и го замениха с едно кротко и добро добиче. С него прибрахме и овършахме.

 

Бог ме следи

Напуснахме селото си Лясковец и се прибрахме в софийската къща, която купихме с баща ми. По това време ни се роди друго дете - момиче. В големия град трябваше да се търси препитание. От старата, преди войната, кръчма и гостилница помен нямаше. Принудих се да наема в централния битпазар едно магазинче за зеленчук, заградено с четириетажни богаташки къщи. Там бяха малките магазинчета: вехтошарски, колониални, манифактурни, зеленчукови, месарски и какви ли не още от онова време. На същото място е изграден сегашният грамаден ЦУМ. С тази скромна търговийка започнах да печеля хляба на семейството си.

Беше към края на деня. Някои от съседите затваряха магазинчетата си, трещяха вече ролетките, тракаха ръждясали кофари. Помислих си, че е време и за мене. Точно в този момент откъм улицата се зададе един скромно, почти бедно облечен мъж. Под мишницата му една дебела, дебела книга. Не бях виждал такава дотогава. Задмина човекът всички от площадчето и право при мене. Пък за първи път го виждам, съвсем непознат. Изправи се, взе книгата с двете ръце, (видно бе, че е много тежка) подаде ми я и каза:

- На, вземи тази книга, за тебе е.

Мисля си аз: "От къде на къде този човек на мене книга ще ми носи?" Още се колебая да посегна ли да я взема.

- Вземи, вземи! Това е добра книга, добро ще сполучиш с нея.

- Защо ми е книга на мене, приятелю? На, виж, аз тук се занимавам не с книги, а с ябълки, зеле и пипер. Какво ще я правя твоята книга?

- Вземи, вземи я, ти казвам. Ще сполучиш...

Посегнах и поех книгата. А тя тежи, тежи, току-речи два килограма, че и повече. Питам човека:

- Е, ами каква е тази книга, приятелю? 

- Черковна е, за Бога, за светиите, за ангелите и архангелите, за пророците пише в нея.

- Ти по-добре я дай на някой попски син тази книга. Аз съм кръчмарско чедо. Защо ми е?

Той тъй, аз тъй - не отстъпва човекът, стои, не мърда от мене. В това време ме налетя една мисъл: "Господи, защо този човек така упорито ми натрапва книгата си? Дали не го чакат дома гладни дечица и жена? Колко пъти и при мене, и при съседите е идвал някой гладен нещастник - часовник залага, дрехи от гърба съблича." Може би! И сърцето ми се нажали.

- Е, добре, приятелю, ще я взема. Колко струва?

- Четири лева.

- На ти пет - и подавам му петолевка.

- Не, четири лева струва, повече не.

Не взе това, което му предлагах, точно четири лева взе.

Занесох книгата дома. Оставих я на полицата и няколко дена не я погледнах. Но една мисъл започна да ме безпокои. "Тази книга е за тебе" - все чувам човекът да ми казва, покой не ми дава. Една вечер поех книгата от полицата. Взех да чета. Чета, а взе да ми се чете все повече и повече. Чета в къщи вечер до късно, при тръгване на работа я взема под мишница и в свободното време чета, чета. Цялата, от кора до кора я прочетох. Имахме стара привичка, още от село останала, да си погулваме вечер в бащината кръчма. Отказах се от тая моя слабост.

1914 година. Започнах книгата втори път отначало. Свърших четенето през месец ноември. Един ден се усамотих в размишления. Какво придобих аз от тази книга? Каква полза, какви знания ми донесе тя? Много от прочетеното аз не разбирам: сътворението на света, Мойсей, Содом и Гомор, потоп... Много неизвестни, непонятни неща. Стоя и мисля, мисля - цели три часа в съсредоточение. Точно в този момент, като че ли някой ми внуши да прочета 11 глава от Евангелие на Матея, 25 стих: "Благодаря ти, Отче, Господи на небето и земята, загдето си утаил това от мъдрите и разумните, а си го дал на младенците".

И веднага в мисълта ми: "Ще се моля Синът Божий да ми се открие. Ако не, ще захвърля тази книга, в огъня ще я изгоря." Тъй и сторих. Денем, нощем все повтарям: "Открий ми се, открий ми се." Нощно време жена ми и децата спят, а аз ставам от леглото и с часове: "Открий ми се, открий ми се..."

И една нощ, както се молех, чух на ухото си съвсем ясно и отчетливо човешки шепот: "Няма Бог! Яж, пий и умри!" Уплаших се. Всички спят. Наоколо няма никой. Събрах сили и смелост. Рекох: "Добре, това го знам. Но ти кой си? Кажи кой си?"

Вместо отговор видях пред себе си силует на човешки образ - не светъл, а нечист, отблъскващ, с цвят на извадено от огън гаснещо парче желязо. "Я, това е дявол! Това е дявол! Има нечисти духове значи! Щом има дяволи, има и Бог! Бог има!" Това ме насърчи. С нови сили започнах аз пак: "Господи, открий ми се. Господи, открий ми се. Ето, даде ми се да видя врага, изяви ми Твоето присъствие..." Така цели двадесет дни непрекъснато ден и нощ се моля. Точно по това време дойде у нас един непознат дотогава за мен човек. Убеден съм, че това не беше никаква случайност, а по Божие внушение. Заговори ме той:

- А бе, Костадине, четеш Библия, а виждам - малко я разбираш. Защо не идеш на улица "Осоговска"? Там се събират неделен ден хора - четат Библията, пеят, говорят за Бога, за светци, за пророци. Иди, иди, братко, там много неща ще научиш. 

 

Първото чудно видение

В неделя сутринта отивам на адреса, който ми даде непознатият. Един старец мете малко салонче, колкото стая.

- Още е рано, братко - каза ми той. - Ако искаш, поседни и почакай, ако пък не ти се стои на едно място, поразходи се десетина минути.

Помислих си: "Ако изляза, може и да не се върна. Я по-добре да стоя тук". Застанах на едно кюше и се замолих пак: "Открий ми се..."

Надойдоха хора. Протестанти бяха. За първи път срещах такива християни. Започна службата им. Един мъж, пасторът, прочете нещо от голямата книга - Библията. Молиха се, пяха химни, възхвала на Исуса Христа. А аз, свит в кюшето до вратата, все повтарям: "Открий ми се..."

Отпреде ми, точно насреща, електрическа лампа. В същото време откъм ъгъла на стаята с особена яркост неочаквано заблестя друга светлина. Удари ме право в очите. "Боже, ако тая светлина е от Тебе, усили я, усили я." Лампата заблестя по-силно и по-силно. Стана голяма като златист облак, тръгна като блясъкът на диадемата на иконата на Св. Богородица право към мене. Открои се напреде ми блестяща фигура на загърнат в плащеница човек. Протегна ръка, отметна наметалото, взе показалеца на ръката ми - право в неговата длан. Пръстът ми мина отвъд дупка. Същото и на другата длан - и тя пробита. После ме наведе надолу и направи същото на краката си. И те бяха пробити. След това чух да ми казва: "Изправи се!" Взе ръката ми, сви четирите ми пръста и ги пъхна в дълбоката рана на гърдите си. Бях вцепенен от видението. Колко време съм стоял в кьошето не зная, но по едно време чух над главата си гласа на един от братята:

- Хайде, братко, службата свърши, време е да си вървим.

Събранието беше свършило и хората се разотиваха. Станах да си вървя. На улицата съм, изпълнен с голяма радост. Искам да викам, да скачам, да хвърча! Искам пак Христос да бъде до мене!

Отидох си у дома на улица "Средна гора". Влязох в стаята си, цялата покрита с плътно долепени една до друга икони. Спрях се и се вглъбих в мислите си. Прочетох пророк Исая и 116 псалом и всичко ми се откри. Една мисъл проблясна в съзнанието ми - защо ми са наредените в стаята икони? Не са ли те дело на човешката ръка? Бог е Дух, безплътен, неосезаем. Ще ги изхвърля... И започнах - грабя от стената и хвърлям навън. Милата ми жена се уплаши. Отвори широко очи, вдигна глава и с две ръце закри лицето си: "Костадине, какво правиш?" Нейната ангелска доброта не й позволи да изрази нещо повече от уплаха и сълзи. А аз отговорих: "Бог е Дух, Той ми се откри. Той не е в иконите!" - повтарям и хвърлям навън. Бях пушач. В къщи имах голям запас от скъпи цигари. Прибрах всичко - и в огъня. Пистолет си бях купил - нов, много пари бях дал за него. Влязох в стаята си, взех го и на големия камък с тежкия чук удрях, удрях, докато се разпиляха и смачкаха всичките му части. Децата ме гледат с неспокойно любопитство. Какво ли става с техния баща? Никога не е бил пиян, никога не е вършил такива неща. Събрах всичко в шепата си и го подадох на големия си син:

- Иди, синко, хвърли това в дерето!

Така се очистих от всички за мене тежки товари. Олекна ми, искаше ми се да хвръкна. И къщата ми се проветри. Сега съм свободен да служа на Бога! Беше неделен ден, празник - ден за почивка, за вкусен обяд. Баща ми дойде от кръчмата си:

- Костадине, днес е неделя, ще обядваме заедно. Сготвили сме тлъста гъска. Иди в избата и наточи от най-хубавото вино, там в дъното, от голямата бъчва.

- Не, татко, - отговорих аз. - Не искам да дойда.

- Защо бе, синко Костадине? - разтвори от учудване баща ми ръце.

- Защото съм вече християнин.

- Та ние не сме ли християни, бе синко? Ти не беше ли по-рано християнин? Ние турци никога не сме били!

- Не, татко, не искам да ям и да пия. Няма да дойда.

Баща ми наведе натъжено глава и си отиде. След разговора с баща си се уединих. И ето пак чудо. Като че от доближил се до ухото ми човек чух ясен, тих, приятен, отчетлив глас: "Иди в дома на улица ... номер... Стопанинът се казва Трендафил. От него ще научиш много неща." Отидох на посочения адрес.

Стопанинът беше наистина Трендафил. Запита ме:

- Имаш ли Библия?

- Имам.

- Ами като четеш, разбираш ли я?

- Нищо не разбирам.

- Ха сега да четем двамата. Аз ще те науча как да четеш Библията, Словото Божие.

Аз чета, той чете и обяснява. Върнах се у дома. От този ден не престанах да говоря за Бога. Не се спрях, не се уморих. Не се уплаших от глада, от куршумите, от болестите. Навсякъде бях с отворена уста за Бога.

 

Божий ратник

И започна Духът Божий вече да ме ръководи, да ми говори. Горните случаи станаха септември месец 1914 година. Тогава беше моето посвещение.

1915 година. Бог действа в мен навсякъде и по всяко време. Нов живот започнах аз. Словото ясно, Божият глас познат, смелостта ми непоколебима. Напред, напред, Костадине, ръката Му е над тебе, ще видиш Неговите чудеса.

Есента ме мобилизираха в гр. Пловдив. Зачислиха ме като келнер в лекарски стол. Той се намираше под едно от Пловдивските тепета.

Вечер след работа обикалях войниците и им говорех за Бога. Но началникът на болницата, човек невярващ, ми забрани всякаква проповед. Какво да правя? Помолих фелдфебела да ме смени на друго място.

- Не може, Костадине, нямам основание - отговори той.

Тогава на молитва ден и нощ! През деня на работа - тайно, вечер - горе на тепето. Цяла седмица продължи моята молитва. И ето Божията чудесна сила! Съвсем неочаквано дойде до болницата едно писмо: "Сменя се и командирова другаде целия команден болничен състав, заедно с командира." Дойде нов началник с нови лекари. Един от тях, македонец беше, навярно чул беше за моята набожност и ми подхвърли:

- Костадине бе, кажи нещо за Бога.

- Ех, господин капитан, началникът ми забрани да говоря за Бога...

- Не, Костадине, сега вече си напълно свободен. Говори, говори, колкото искаш. Хайде, обикаляй палатките, работи за Бога. Бог с тебе!

Насърчих се аз, започнах проповеди и молитви. Обикалям палатките и началниците ме насърчават и подкрепят. И Бог се изяви! Там стана следното чудо.

Една вечер, като обикалях палатките, се чу страшен, нечовешки, животински вик. Потръпнах. Може би някого убиваха. Приближи се до мене един войник:

- Не влизай в палатката, бай Костадине. Полудя момчето, Стоянчо. Луд е, беснее, тръшка се, някого ще разкъса.

На следната вечер казах на началника:

- Господин капитан, ще ида при Стоянчо в палатката.

(Бях го лекувал, но полза нямаше.)

- Какво приказваш, Костадине? Господи, Света Богородице, той ще те убие, ще те разкъса! Чуден човек си, жена и деца имаш бе, войник.

Капитанът замина нататък, а пък аз се отправих към палатката на Стоенча. Влязох вътре. Няколко войнишки глави надничаха иззад платнището. Приближих се до болния.

- Я, слушай, Стоянчо, поспри да те науча аз тебе една песничка. Ама внимавай да я запомниш, да я научиш!

И наведен над Стоенчовата глава, запях аз: "Исусе, Сине Божий, помилвай ме..."

Стоянчовият поглед беше мътен, разпилян. Но ето, нещо стана в тоя човек. Завъртя глава, леко повдигна ръце и като от пробуда, кротко ме погледна.

- Сега оставете Стоенча да си спи! - обърнах се аз към влезлите войници.

Излязохме от палатката. Цяла нощ не чухме нищо от там. Сутринта минавам и се зачудих. Гледам Стоянчо разговаря с един от войниците. Той ми вика:

- Бай Костадине, ти ли беше снощи при Стоенча?

- Аз, зер.

- Ами я го виж де, оздравя.

А Стоянчо се ухилил.

- Бай Костадине, сега всички ви виждам, всички ви познавам. Да знаеш колко ми олекна снощи. Какво съм правил по-рано, нищо не помня.

Минава лекарски преглед и войникът води Стоянчо.

- Господин капитан, лудият оздравя. Ето го Стоянчо, дето беснееше. Здрав е и си хортува момчето редовно. Бай Костадин му направи снощи нещо и на, оздравя...

Началникът-лекар се обърна към мене:

- Ти ли ходи снощи при лудия?

- Тъй вярно, господин капитан, аз ходих.

- Ами какво му направи, бе войник?

- Нищо не му давах. Само му попях една песничка. Ето тази: "Исусе, Сине Божий, помилвай ме..."

- Слава Богу, слава Богу! - вика началникът и се прекръсти. - Слави Бога, с песен си го излекувал. Боже, Боже, какво можеш да сториш!

Дадоха на Стоенча след ден-два отпуска две седмици. Той оздравя окончателно.

СПОДЕЛИ СВОЕ ПРЕЖИВЯВАНЕ ОТ ТУК

Дарение за развитие и популяризиране на евангелието в интернет: КЛИК

Добавете коментар

Защитен код
Обнови


Notice: Undefined property: stdClass::$id in /home/hristiqn/public_html/plugins/content/jautometa/jautometa.php on line 48