Християнски Портал

*СЕДМИЧЕН БЮЛЕТИН*

Абонирайте се за седмичния ни бюлетин, за да получавате 5-те най-посещавани страници в български християнски портал (християни.ком) през изминалата седмица.

Българска християнска телевизия е дългоочаквана медия от милиони християни в България и по света. На фона на разграждащата се ценностна система сред обществото ни нуждата от платформа за излагане и споделяне на християнските ценности и принципи е болезнено необходима.

За желаещите да участват в развитието на християни.ком: КЛИК
За информация, фактури или въпроси, моля, пишете ни на еmail: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
 

ГРАДЪТ НА ГРЕХА

СПОДЕЛИ СВОЕ ПРЕЖИВЯВАНЕ ОТ ТУК

Дарение за развитие и популяризиране на евангелието в интернет: КЛИК

Моето име не е важно. Не е важно нито коя съм, нито какво съм сторила. По-важно е това, което се случи с мен. Идвам от малко градче, където всички се познават. Живяла съм там през целия си живот и познавам всяко кътче, камъче и тревичка в него.

Между неговите дървета съм играла не веднъж с мои приятелки, гонейки се с вятъра. Какви ли не лудории сме правили заедно! Най-много се забавлявахме да играем на криеница. Често между дърветата се появяваше един човек, с когото много обичахме да играем. Не го познавахме, а и той никога не ни заговаряше пръв, но имаше нещо – дали в очите му, или в усмивката му, което ни караше да го харесваме и да му се доверяваме. Понякога го откривахме, друг път го губехме за цели седмици и така животът продължаваше.

През средата на нашето градче минаваше тесен и стръмен, но прав път. Хората от града никога не минаваха по него и ние, дечурлигата, често се чудехме кому изобщо е нужен.

Но понякога някой от жителите на градчето ни като че ли полудяваше. Вземаше бързо нещата си и въпреки увещанията и молбите на всичките си близки и приятели, се втурваше по този път и напускаше града. Аз презирах тези хора. Често седях на оградата край пътя, замеряйки с камъни пътниците и викайки след тях. Но те явно не бяха с ума си. Аз никога не бих напуснала дома си. Тук беше всичко, което имах и аз бях готова да умра, но не и да напусна града си.

Един горещ летен ден седях на прага на къщата си и гледах прашния път – пътя на срама. Един човек се приближаваше изззад завоя му и аз с почуда разпознах човека, с който някога си играехме. Той се приближи към мен и ми подаде ръка. Не знам какво точно имаше в този човек, което ме привличаше и ме караше да му се доверя, но аз му подадох ръката си. Той я пое и ми помогна да стана и да се отупам от праха, който беше полепнал по дрехите ми. После ме погледна сериозно и каза:

- Трябва да бягаш оттук, иначе ще умреш. Вашият град и жителите му ме разгневиха и аз скоро ще го разруша, защото е пълен с беззаконие.

- Но това е невъзможно – възразих аз – нашият град е най-...

- Вашият град се казва Содом. Това е градът на греха. Ако искаш да не погинеш и ти заедно с него, бягай бързо и не се обръщай назад.

Онемях. Знаех, че този човек имаше власт да разруши града ни. Не исках да умра, но не исках и да напускам.

- Чакай! – отвърнах аз. – Ще отида в къщи, за да взема всичко необходимо със себе си.

- Не вземай нищо! – извика той след мен. Но аз вече трупах какви ли не вещи в голямата си чанта. Вземах всичко, без да знам дали ще ми потрябва по пътя или не...

- Няма време! – рече мъжът. Но тъй като аз продължавах да се бавя, той ме грабна за ръка и ме повлече по пътя, като ми запоявяда:

- Бягай по този път и не се обръщай назад! – Аз побягнах, страхувайки се както да тичам, така и да спра и да се обърна.

Хората от града започнаха да викат подире ми и аз с болка разпознах гласовете на своите приятелки, но останах глуха за тях. Не усещах болка от камъните, хвърлени от тях, но сърцето ми плачеше. Тичай! Тичай!

- Не се обръщай! Не се обръщай! – чух предупредителния глас отнякъде. Вече излизах от града, осъзнавайки, че никога няма да се върна. Никога! Нещо в мен изплака. Спомних си за всички хубави мигове, прекарани там. Сърцето ми се развълнува и въпреки гласа, аз се извърнах...

В същия миг очите ми ослепяха за светлината. Ушите ми оглушаха. Устните ми онемяха. И аз започнах да се влача по земята, без сама да знам накъде, безпомощна и неспособна да сторя каквото и да било.

Не знам колко време съм се влачила така. Беше дълго. Внезапно, пръстите ми се допряха до човешка ръка. Сграбчих я силно, усещайки, че това е човекът, който ме беше извел от града. Ръката му беше топла и силна. Той допря ръце до очите ми и аз видях лицето му. То беше прекрасно.

- Защо не ме послуша? – попита ме той. Не знаех какво да му отвърна и тихо промълвих:

- Съжалявам...

Той замълча и посочи с пръст нанякъде. Погледнах в тази посока и видях статуя на красива жена. Тя не помръдваше, но беше като жива.

- Коя е тя? – попитах аз.

- Това е Лотовата жена. И тя като теб се обърна, но тя не получи втора възможност. Сега стои тук и предупреждава всички пътници да не гледат назад.

Аз го погледнах уплашено.

- На тебе прощавам – рече ми той. – Върви по пътя. Нещата, които взе със себе си ще ти тежат, но колкото повече напредваш, толкова повече ще се освобождаваш от тях.

Върви и не се страхувай от мрака. Може би един ден пътят ти отново ще мине през този град. Може би ще срещнеш хората, които си познавала, но ти никога повече няма да бъдеш една от тях. Ти вече си моя дъщеря и аз съм твой баща.

А когато извървиш пътя си, ще се срещнем отново и тогава ще останем заедно завинаги. Знай, че няма сила, която да ни раздели.

Върви, дъще моя, върви! Аз ще бъда с теб винаги.

Обърнах се. Пътят пред мен ме зовеше. Поех по него с увереност.

СПОДЕЛИ СВОЕ ПРЕЖИВЯВАНЕ ОТ ТУК

Дарение за развитие и популяризиране на евангелието в интернет: КЛИК

Добавете коментар

Защитен код
Обнови