Християнски Портал

*СЕДМИЧЕН БЮЛЕТИН*

Абонирайте се за седмичния ни бюлетин, за да получавате 5-те най-посещавани страници в български християнски портал (християни.ком) през изминалата седмица.
Подкрепете служението ни от тук: КЛИК
За информация, фактури или въпроси, моля, пишете ни на еmail: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
 

ХАРИЗАН ЗНАЧИ…?

ХАРИЗАН ЗНАЧИ…?

Една история почти като приказка

От Ан. Василева

ХАРИЗАН  ЗНАЧИ…?

Отиваме на село при баба. Ще празнуваме Коледа – Рождество Христово, както казва баба.Пристигаме привечер. Снегът скърца под краката ни. Баба ни посреща усмихната. Усмихват се очите й, усмихват се и бръчките около тях. Прегръдката й е мека, мирише на печена питка...

Рядко гостуваме при баба, но всеки път е много вълнуващо. Шетнята около вечерята привършва. Казали сме си кой как е и двете правнучки, сядаме до нея в очакване на големия празник. Баба винаги ни изненадва с нещо интересно. Сестра ми се сеща за нещо и нетърпеливо пита:

- Бабо, какво значи „харизан”? Защо баба Мария казва, че дядо бил харизан?

- Има една история в нашия род, която още по-силно ни свързва с този празник.

- Каква история, бабо, разкажи ни – нетърпеливи, казваме в един глас.

Баба слага дръвце в огъня. Рой искрици подскачат и усетили свобода, политат във въздуха. Огънят протяга червен език, също иска да излезе от печката, но баба бързо затваря вратичката и ни поглежда. Ние сме вперили поглед в очакване. И тя не чака да я молим повече.

-Било началото на лятото – започва тя, - когато тревата по полето избуява. Чорбаджи Георги, най-богатият в селото, събрал косачи да косят ливадите. Сред тях бил и дядо ми Иван – вашият прадядо. Бил млад, левент - хубав и строен, стърчал с една глава над всички.

Чорбаджи Георги обикалял от време на време с коня да види как върви работата. Сръчен и чевръст бил дядо ми, работел от всички най-харно. Гледал го чорбаджи Георги, допаднал на сърцето му. И се зародила мисъл в главата му.

Свършила коситбата. Чорбаджи Георги платил на косачите, после викнал дядо ми в одаята и му рекъл:

-Гледах те тия дни и си мислех...да направим с тебе една работа. Седни да ти обадя... Млад си, здрав си, работлив си, а пък съм чувал, че си честен и разумен. Та мисля си – поел дъх чорбаджията и с леко вълнение, продължил. - Селото ни е на кръстопът. Пътуват хората по работите си, минават, заминават. Пътища дъъълги, трудни, а няма къде да се отморят, да пренощуват, конете да отпочинат. Та ми иде на ум, добре ще да е, да построиш тука един хан, страноприемница, сиреч. Аз ще ти дам пари в заем. Знам, ще ги върнеш, имам ти доверие. Аз съм стар веке за такваз работа, болнав съм – рекъл чорбаджи Георги и го погледнал с надежда.

Трепнало сърцето на дядо ми – такава сгода не била за изпускане, но не посмял да склони веднага. Обещал да помисли и след три дни да му обади. Върнал се вкъщи, мислил, премислял, смятал, пресмятал, сън го не хващал. Накрая се решил. Отишъл при чорбаджията. Уговорили времето за построяване, за издължаване. Броил му парите чорбаджи Георги и работата се захванала.

Построил дядо ми хан, както по онова време ги строели – на три ката. Най-долу - яхър за добитъка, над него – гостилница, а отгоре – одаи за нощуване на пътниците. Отбивали се пътници, хапвали, пийвали, нощували и на ранина си заминавали. Потръгнал му ханджилъкът. И на няколко пъти успял да върне парите.

Ала не му се искало на дядо ми сам да среща и изпраща гостите. И все се заглеждал в черните очи на Седефка, дъщерята на чорбаджи Георги. И тя го поглеждала, из под забрадката и бързала да се отдалечи.

Добил смелост един ден дядо ми и изпратил сватовници. А чорбаджи Георги като че ли само това чакал. Вдигнали голяма сватба, за чудо и приказ, както приляга на чорбаджийска щерка. Цялото село поканили. Събрали се заедно хубост и богатство, честност и сръчност. И заживели булката и младоженецът от радостно по-радостно, от сговорно, по-сговорно. Шетала буля Седефка между гостите на хана, всички с усмивка срещала и изпращала.

Минала зимата. Задала се пролетта. Всичко наоколо се възраждало. Един ден усетила Седефка под сърцето си да пърха друго сърчице. Още повече се разхубавила, още по-радостно грейнала усмивката на лицето й. Наближавало Лазаровден. Моми, булки, невести дошивали шевиците на новите си премени. Ергените оглеждали клоните на дърветата, дето щели да закачат люлките. На Лазаровден момите тръгнали да пеят из селото. Пременила се и Седефка. Отишли с Иван над селото. Ергените били украсили люлките с китки и зелени клонки. Сядали моми и булки, люлеели се. Смях, песни, веселба и закачки се чували отвсякъде. Седнала и Седефка, залюлял я Иван. Слънцето ослепително греело, небето се синеело прозрачно и чисто. Свежест пълнела гърдите им.

Изведнъж нещо изпращяло. Завъртяло се небето над Седефка, политнала, паднала. Тъмнина се спуснала над очите й. Грабнал я Иван на ръце, извикал ратая да прикара конете. Вкъщи дошла на себе си. Заклали овца, одрали я и с кожата завили баба ми – така лекували тогава при натъртване. Извикали баба Тодора. Лекувала я тя както си знаела - с билки, с тревки и отвари. Привдигнала се Седефка, пооправила се, но детенцето не могли да запазят...

Залиняла от тогава, повехнала. Водил я Иван в града при доктори, лекували я. Полека-лека силите й се връщали. Дигнала се, пак зашетала. Но я нямало века усмивката на лицето й. Мъка тегнела в душата й. А Иван все по-загрижено вървял, не говорел много, но все по-често го чували да гълчи ратая.

Минали три години в очакване и надежда за рожба. Седефка ставала все по-замислена, надеждата започнала да бледнее и гасне.

Един ден баба Тодора я срещнала на къра. Видяла подпухналите й очи и рекла:

-Пак си плакала. Но ти на Бога се надай, чедо. На Него сичко кажи.

-Де Го този Бог, бабо Тодоро? Никой Го не е видял. ..Само си хортуват хората…

-Има Го, чедо, има Го. Ти Го не видиш, никой Го не види, но Он сичко види.

Често повдигала очи Седефка към небето все с тези мисли :

”Господи, с детенце ме дари , Господи!” И не знаела вярва ли, че някой ще я чуе, не вярва ли?

Дошла зимата . Всички се приготвяли да срещнат Божието Рождение. Приготвяла се и Седефка. Покрай шетнята се уморила и решила да полегне. Неусетно задрямала. А в дрямката вижда – две ръце държат детенце. Разтуптяло се сърцето й - „Господи, мое ли е това детенце?” Сепнала се и се събудила.

Откъм двора се чувало скърцане на колела и пръхтене на коне. В гостилницата Иван преглеждал тефтерите. Четирима възрастни селяни повдигали бърдучета и тихо си говорели. Вратата на гостилницата се отворила и заедно със снега и вятъра влезли двама селяни. Единият чинно свалил калпака и го замачкал в ръце. Другият застанал в средата, здраво стъпил на нозете си, държал в ръцете си бохча. Двамата мъже потърсили с поглед стопанина и поздравили. Иван ги гледал учудено.

-Сполай ти, - рекъл развълнувано селянинът с бохчата – Бачо Иване,… от далече идем. Знаем… добър човек си, заможен си...Майка му умря... – говорел задавено селянинът и протягал бохчата към ханджията. – Харизвам ти го...отгледай го...Здраво е...Няма да ти се меся...

Едва тогава Иван видял увитото в бяла вълнена повивка дете. Розовото личице отваряло устица и се въртяло встрани, търсейки майчина топлинка.

Иван го взел и го понесъл с недоумение към седящите селяни. Те се занадигали един по един и любопитно гледали малкото. После въпросително погледнали Иван.Той го притиснал към гърдите си, вдигнал глава към стълбите и сподавено извикал: - Невесто!

Седефка се показала. Заслизала по стълбите, но се спряла като видела мъжа си, че държи нещо в ръце. Зад него двама непознати селяни триели с длани очите си.

- Седефке, имаме си … Божан… Божан си имаме – преглъщал между думите Иван.

Двамата селяни се обърнали и бързо излезли. Отвън пак се чуло пръхтене на коне и скърцане на колела. Седефка протегнала ръце. Прегърнала го. Устните й потрепервали...

Дошъл големият празник – Рождество Христово. Седефка държала детето и вдигала нагоре просълзени очи. „Ще го отгледам, Господи! Като свое, ще го отгледам! Благодаря ти за подаръка!” И с много обич и нежност …го отгледали.

-Та това е историята за моя баща – казва баба ни. - Сега разбрахте ли какво значи „харизан”?

-Да – отговаря сестра ми, - подарен.

- Бабо, и Исус Христос ли ни е подарен?

-Да, бабините, подарен! - и слага още едно дръвце в огъня.


Всички права запазени © 2014. Препечатвания и препубликации само с разрешение:
Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.


Ан. ВасилеваАн. Василева е педагог по професия. Обръща се към Бога през 1990 година. Посещава евангелска църква в София. Участва в служение на деца - сираци. Занимава се с литературно творчество от 2000 г. Нейни публикации могат да се срещнат в женското християнско списание Лия, в църковен бюлетин и други. Публикува статии на християнска тематика в настоящия сайт от 2012 година.


Още статии

СПОДЕЛИ СВОЕ ПРЕЖИВЯВАНЕ ОТ ТУК

Дарение за развитие и популяризиране на евангелието в интернет: КЛИК
loading...

Коментари   

 
0 #2 stasi 03-01-2013 23:35
Благодаря ви за насърчението,се стри.Нека Бог да ви благослови във всичко
Цитиране
 
 
0 #1 Мария Димитрова 23-12-2012 00:37
Prosylzi me!
Цитиране
 

Добавете коментар

Защитен код
Обнови